— Вижте, госпожо Маки — заговори най-накрая. — Незабавно ще отведа господин Соумс, но ви моля да ми позволите да оставя тук вещите му за следващите две седмици. Ще ви платим наем за още един месец заради неудобството.
Госпожа Маки стисна устни, докато премисляше офертата ѝ.
— Ще задържа и депозита — отговори най-накрая. — Целия.
Фиона се съгласи облекчено. Картините на Ник, които по грешка бяха изпратени в Йоханесбург, най-накрая бяха пристигнали в Ню Йорк и се намираха в сандъци на долния етаж. Не можеше да допусне тази проклетница да ги изхвърли на улицата. Самата тя също не знаеше какво да прави с тях, но щеше да се справя с този проблем по-късно. В момента трябваше да се погрижи за Ник.
Когато се върна в стаята му, завари го облегнат на възглавниците. Очите му бяха затворени, но дишането му звучеше по-добре и кожата му не беше мъртвешки бледа. Продължаваше обаче да изглежда потресаващо немощен и тя се почуди как ще се справи с обличането и натоварването му в такси.
— Казал ти е — произнесе слабо.
— Да.
Той обърна лице настрани.
— Предполагам, че ще си тръгнеш. Напълно го разбирам.
Думите подействаха като кибрит на фитила на гнева ѝ — гняв, насочен към госпожа Маки, към доктор Екхард и безцеремонния начин, по който ѝ съобщи, и гняв по отношение на Ник, задето беше допуснал да се разболее. Фитилът изгоря и яростта ѝ експлодира.
— Ти, глупав, глупав човеко! — изкрещя. — Това ли си мислиш? Че бих те оставила само защото си болен? Затова ли се молих на господ, в когото дори не вярвам, да спаси задника ти? За да те изоставя?
Никълъс не каза нищо.
— Отговори ми, Ник. Защо ме излъга?
— Налагаше се.
— Не и мен.
— Аз… Мислех, че ще те изгубя, Фиона. За бога, става дума за сифилис!
— Не ме е грижа, дори да е чума; вече никога не ме лъжи. Знаех, че нещо не е наред, а ти отрече. Можеше да умреш!
— Моля те, не ми се ядосвай така — промълви той тихо.
Фиона осъзна, че крещеше по един много болен човек. Заобиколи леглото, за да може да вижда лицето му.
— Не съм ти ядосана. Но без повече измислици. Става ли? Заедно сме в това. Идваш с мен у дома и скоро състоянието ти ще се подобри.
Ник поклати глава.
— Не мога да те обременя така.
— Не е бреме — заяви и седна на леглото му. — Можеш да спиш в моята стая. С Мери ще се редуваме да се грижим за теб и…
— Фиона, има нещо, което трябва да ти кажа. Има неща за мен, които не са ти известни. Не се заразих… от жена.
Тя кимна и Ник продължи да говори, като правеше смутени опити да ѝ обясни сексуалните си предпочитания, докато тя не го спря.
— Никълъс… знам. Видях фотографията. Изпадна един ден, докато прибирах часовника ти. Мъжът на нея изглеждаше толкова щастлив. Предположих, че ти си я правил и че той е твой любовник.
— Беше — потвърди Ник тъжно.
— Беше? Сега къде е? — попита тя.
Ник затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, блестяха от сълзи.
— В Париж. В гробището „Пер Лашез”. Умря миналата есен.
— О, Ник. Толкова съжалявам. Как? Какво се случи?
В рамките на следващия един час с паузи за вода и почивка Ник разказа на Фиона всичко за Хенри. Сподели как са се срещнали и колко много е значел той за него. Всъщност толкова много, че обърнал гръб на семейството си, за да останат в Париж двамата. Каза ѝ, че е бил щастлив и никога не е съжалил за избора си, но в една септемврийска вечер щастието му било отнето.
Двамата с Хенри се разхождали покрай Сена, както ѝ обясни. Хенри не се чувствал добре. Побивали го тръпки и изпитвал болки. Ник пипнал челото му, а после го прегърнал утешаващо. Обикновено не докосвал Хенри на публични места — било прекалено опасно — но бил така загрижен, че го сторил без да се замисли. Жестът бил забелязан от група хулигани, вървящи зад тях. Нахвърлили им се и го запратили в реката. Хенри потънал, но Ник успял да го измъкне.
— Беше в съзнание, когато го проснах на улицата — каза. — Но докато дойде помощ, беше припаднал.
Той самият също бил малтретиран; сдобил се с рани и синини, но нищо сериозно. Хенри обаче имал фрактура на черепа. Така и не се върнал в съзнание и починал два дни по-късно.
— Бях съкрушен — сподели Ник. — Не можех да се храня, нито да спя. Не се появих на работа повече от месец и изгубих мястото си.
Болницата уведомила родителите на Хенри — благопристойна буржоазна двойка, живееща извън Париж. Те не одобрявали картините на сина си, нито избора му на компаньони и отказали да присъстват на погребението.