— Скърбих съвсем сам — разказваше Ник. — Мислех, че ще полудея от мъка. Не можех да понеса да гледам апартамента ни, улиците, по които беше вървял, кафенетата, където се бяхме хранили.
После две седмици по-късно получил писмо от майка си, която го молела да премисли още веднъж и да се върне у дома си. Думите ѝ го уцелили в слаб момент. Объркан и изпитващ потребност от утеха от страна на семейството си — макар да знаел, че не може да им каже за Хенри — той решил да се прибере. В Париж вече нямало нищо за него.
Когато се прибрал вкъщи, майка му и сестра му се зарадвали да го видят, но баща му се отнесъл отвратително; постоянно го мъмрел, че е пренебрегнал отговорностите си. Ник дал най-доброто от себе си, за да го омилостиви. Поел задълженията си и се трудел усърдно, ръководел откриването на нови клонове и дори се заел с изтощителната подготвителна работа за превръщането на „Албион“ в публично акционерно дружество, като се заровил в безбройни баланси, отчети, нотариални актове и ведомости; посещавал фабрики и докове, мини и мелници, но нищо, което вършел, не било достатъчно добро за баща му. Изпаднал в тежка депресия, започнал да пие и дори обмислял самоубийство. Излизал всяка вечер само за да избягва баща си. Скърбящ, огорчен и с отчаян стремеж да забрави за болката си, допуснал да се сдружи с група безделници от висшата класа — разглезени и пропаднали млади мъже, повечето от които имали същите предпочитания като неговите. В една пиянска и излязла от контрол вечер свършили в един мъжки бордей на Кливланд Стрийт и той преспал с едно от момчетата срещу заплащане. Ставало дума за човешки контакт, за начин да забрави за всичко. На следващата сутрин съжалявал, но въпреки това го сторил още много пъти. Продължил да пие и в много сутрини да се събужда неспособен да си спомни къде е бил предишната вечер или как се е добрал до дома си.
Здравето му започнало да страда. Чувствал се слаб и летаргичен. Майка му забелязала това и го накарала да посети семейния лекар, доктор Хадли. Предположил, че той ще се отнесе с нужната дискретност, но грешал. Доктор Хадли поставил диагноза сифилис и незабавно уведомил баща му, който го пребил жестоко. Запратил го към стената в кабинета си, нарекъл го долна твар и хулил Бог, че му е дал такъв син. Наредил му да напусне къщата. Дал му ултиматум: да замине за Америка и да умре кротко там, а той щял да открие инвестиционен фонд на негово име, който да му предоставя сериозни приходи, или да остане в Лондон и да умре без едно пени в джоба си.
— Лежах на пода, Фий, и се мъчех да си поема въздух. Баща ми беше на път да излезе от кабинета си, когато внезапно реши да се върне, наведе се над мен и ми заяви, че знаел какъв съм. Обясни ми, че бил наясно за всичко, случило се в Париж, а също и за Хенри. Почувствах как кръвта ми изстива. Описа ми вида на къщата, в която живеех и изреди имената на кафенетата, които посещавах често. Попитах го щом е знаел всичко това, дали е наясно за смъртта на Хенри. А докато изричах думите, ме изпълни ужас. Винаги съм знаел, че е чудовище, но да разбера, че е знаел за загубата ми и не е обелил дума… И в този момент, Фиона, той се усмихна и заяви. „Да знам ли? Никълъс, аз платих за това.”
Фиона хълцаше, когато Ник завърши историята си. Сърцето ѝ се късаше заради него. Това, че един баща можеше да причини на детето си нещо толкова чудовищно, ѝ се струваше немислимо. Да накара да убият любовника му. Да изхвърли на улицата собствената си плът и кръв, сякаш е псе.
Ник обърса очи. Малкото сили, които беше събрал след посещението на доктор Екхард, отново го напускаха. Фиона осъзна, че трябваше да го отведе в дома си възможно най-бързо, преди да е отслабнал напълно.
Докато издирваше чисти дрехи, в които да го облече, той заяви:
— Поне сега няма да мине дълго време, преди да се събера с Хенри.
— Не говори така — скара му се тя ужасено. — На Хенри ще му се наложи да те почака. Сега си в мои ръце. И ще се подобриш. Разчитай на думата ми.
Глава 35
— Бройката им расте — каза Дейви О’Нийл. — Още много се включват всяка седмица. Не се боят. Гневни са и няма да отстъпят. Ще вдигнат стачка преди края на годината. Предполагам, че най-късно през есента.
О’Нийл наблюдаваше как лицето на Бъртън помрачнява. Видя го да плъзва ръка в джоба си и пръстите му да обгръщат нещо там.
— Кротко, шефе. Ако отрежете и другото, ще трябва да си търсим нов доносник — отбеляза Шиън Бомбето, подсмихвайки се.