Дейви не помръдна. Дори не потрепна. Така беше по-добре. Бъртън му напомняше за свирепо животно — вълк или чакал — такова, което следеше и чакаше, но никога не преследваше, ако не побегнеш. Вече го беше наранявал веднъж, тук на Оливърс Уорф, и Дейви нямаше желание отново да изпробва ножа му, въпреки че физическата болка, макар и мъчителна, беше краткотрайна. Другата, онази, идваща отвътре, от мястото, където някога се беше намирала жалката му душа, тя беше тази, която го влудяваше. Болка, която го караше да желае да пререже собственото си гърло всеки път, щом присъстваше на събрания на профсъюза и запаметяваше имена, дати и стратегии. Или слушаше как един от приятелите му докери се чуди на глас как собствениците и управителите винаги знаеха какво ще е следващото действие на профсъюза. Би се погубил сам, ако не бяха жена му и децата. Без него бяха наникъде. В настоящата ситуация парите на Бъртън им даваха единствената сигурност, която някога бяха познавали. Можеше да си позволи лекар за Лизи и нужните лекарства. Да вижда как цветът се връща на бузките ѝ и как кльощавите ѝ като клечки крайници стават по-пухкави, беше единственото, което му носеше радост.
Сара, жена му, никога не подложи на съмнение историята, която ѝ разказа за ухото си, нито внезапната промяна в приходите им. Просто взимаше без коментар допълнителните пари, давани ѝ от него всяка седмица и се благодареше, че ги има. Всички получаваха месо на вечеря. Децата се сдобиха с топли дрехи и обувки. Тя помоли за нова пола и жакет за себе си, но той отказа. Също така поиска да се преместят в по-хубава къща на няколко преки разстояние, но той не позволи и това. Тя запротестира, но той ѝ нареди да слуша какво ѝ казва и да не оспорва решенията му, защото си има причини за тях.
Но един ден ѝ беше дошло до гуша от неговата стиснатост и си беше купила нова шапка — красива сламена шапка с черешки на нея. Прибра се у дома с нея на главата, радостна и горда за единствената нова вещ, която някога беше притежавала. Той я сграбчи и я хвърли в огъня. После я удари така силно, че я събори. Преди никога не ѝ беше посягал. Никога. Тя се сви и заплака, а на него му се догади, но я предупреди, че ако отново се случи да не се подчини, нещата ще станат по-лоши.
Докерите не бяха глупави. Ако нечия съпруга изведнъж започнеше да се кипри с натруфена шапка, а децата му бяха облечени в нови дрехи, това се забелязваше и коментираше. Макар Тилет и другите лидери изрично да забраняваха насилието, Дейви знаеше, че имаше редови членове, които биха му откъснали крайниците един по един, откриеха ли, че шпионира.
След този случай Сара не си купи нищо ново. Също така престана да се усмихва. Обръщаше се на другата страна, когато той легнеше в леглото, а когато успееше да се застави да го погледне, в очите ѝ имаше хладина. Веднъж я чу да разговаря с майка си, каза ѝ че според нея парите идвали от кражби. О, Сара, помисли, ако само беше толкова възвишено!
Бъртън извади ръка от джоба и запука кокалчетата си.
— Каква е точната бройка? С какво разполагат?
— Невъзможно е да се каже точно — отговори Дейви с надеждата, че ще успее да блъфира.
— Опитай, господин О’Нийл, опитай. В противен случай партньорът ми ще те придружи до дома ти и ще прекърши шията на дъщеря ти като на нежелано улично коте.
Отвратен за пореден път от абсолютното си безсилие, Дейви заговори:
— Обработващите чая и общите работници наброяват около осемстотин членове — каза.
— А парите им?
— Нищо и никакви.
Шиън се засмя на отговора му и попита Бъртън какво го тревожи. Но после Дейви ги уведоми, че профсъюзът на хамалите включва близо пет хиляди членове и разполагат с три хиляди лири. И са обещали подкрепата си. Ако докерите си тръгнеха от реката, хамалите щяха да ги последват плътно. Същото важеше за пазачите на фарове и моряците. Бъртън повдигна вежда на това, но Шиън махна с ръка на думите на Дейви.
— Колкото повече, толкова по-весело. Всички ще гладуват — заяви. — Три хиляди лири няма да изхранят цялото поречие. Не задълго. Дори да вдигнат стачка, ще допълзят обратно след два най-много три дни. Щом им свършат парите за бира.
— Надявам се да си прав, Шиън — произнесе тихо Бъртън. Спокойният му тон притесни Дейви. — Не мога да си позволя стачка. Не и сега. Капиталите ми са доста намалели.
— Това няма да се случи никога — настоя Шиън. — Тревожите се без причина, шефе. Също както и за момичето на Финеган. Казах ви, че ще изчезне и точно така стана. Сигурно вече е мъртва.
Бъртън порови в горния си джоб и подаде плик на Дейви. Погледите им се срещнаха за няколко секунди, докато го поемаше от него и Дейви забеляза, че очите на Бъртън бяха кухи и безизразни като на акула. Бяха лишени от всякаква ярост и това би трябвало