Всички бъбреха и отпиваха от чая с канела, когато на прага внезапно изникна доктор Екхард с черната си чанта в ръка. Огледа стаята, а после заяви:
— Ако си спомням правилно, предписах покой и тишина.
Всички придобиха сконфузени изражения.
— Хайде, Шийми, трябва да вървим — заговори Фиона и го избута от скута си.
— Защо? Искам приказка.
— По-късно. Лекарят трябва да прегледа Ник, за да може да го излекува.
— Ще го целуне ли по раничката?
Фиона едва сдържа смеха си, както и Нейт, Мади и Ник. Смразяващ поглед от страна на доктор Екхард ги накара да забързат към вратата. Лекарят затвори след тях и пристъпи към преглед на пациента си, като отдели много време да преслуша сърцето му, да опипва стомаха му и да оглежда пръстите на краката и ръцете му. Когато завърши, уведоми Ник, че се възстановява по-добре, отколкото е очаквал.
— Това е добра новина — възкликна радостно Ник. — На какво се дължи? На лекарството ли?
Екхард вдигна рамене.
— Съмнявам се. Смях, утеха, добри грижи… това са много по-ефикасни лекарства от онова, което аз предлагам. Но се налага да останете на легло. Може да се разхождате из апартамента няколко пъти на ден, всъщност дори е препоръчително, но не повече от това. Ако се чувствате способен, минете на истинска храна. Колкото до останалото — той кимна с глава към вратата, — специалистите в другата стая явно се справят добре. Семейството ви, предполагам?
— Не, те са ми… — Ник млъкна. Замисли се за баща си, който го беше запратил към стената. За майка си и сестра си, които не му бяха написали нито ред през всички тези седмици. Припомни си нежните докосвания на Мери. Помисли за Шийми и Майкъл, за Иън и Алек. И за човека, когото обичаше най-много на света, Фиона. После се усмихна широко и каза: — Да, доктор, Екхард. Семейството ми.
Глава 37
— Боже, Мери. Откъде се появиха всички тези? — попита Фиона, докато се опитваше да възприеме безбройните червени рози — във вази на масата, в буркани на перваза на прозореца, на рамката на камината и на бюрото, в кофи по пода.
— Не знам! Пристигнаха преди около час. Опитах се да привлека вниманието ти, но двамата с Майкъл бяхте заети, така че накарах доставчика да ги качи и ги натопих. Сигурно са около двеста. О, щях да забравя. Има картичка….
Фиона погледна името отпред.
— За… Майкъл? — произнесе невярващо. — Кой му изпраща всички тези рози?
Тя се подразни и почувства ревност. На нея никога не ѝ бяха пращали двеста рози.
— Парникови цветя — изсумтя презрително Алек, докато оглеждаше пъпките.
Шийми държеше една с дълъг стрък като жезъл и гъделичкаше носа на Нел с листенцата, което я караше да се киска.
— Фиона? — изрева Майкъл от коридора.
— Тук съм! — изкрещя тя в отговор.
— У теб ли е ключът за магазина? Не мога да намеря… Боже, какви са тези цветя? Нима конят ти е спечелил надбягване?
— Не. Има ли нещо, което би желал да ни съобщиш?
— Да ви съобщя?
— Ето. — Тя му подаде картичката. — За теб са.
— Какво? — Той дръпна картичката от ръката ѝ, видя името си на плика и го отвори. — Работата е ясна — отбеляза подигравателно. — Типичният идиот с прекалено много пари. Трябва да изпрати четири хиляди рози, когато букет лалета би свършил същата работа.
— Кой ги праща?
— Кой е идиот? — попита Шийми.
— Няма значение, Шийми. Чичо Майкъл, кой ги праща?
— Уилям Макклейн.
Фиона повдигна вежда.
— Наистина ли? Не знаех, че нещата между вас стоят така.
— Много смешно, Фиона. Но не ги праща на мен. За теб са.
Фиона се ококори.
— Картичката е за мен. Иска да те заведе в ресторант „Делмоникос” в събота, но първо моли за разрешението ми. Твърди, че цветята са малък знак за неговото уважение. Казва…
— Дай ми я! — настоя тя и сграбчи картичката.
— Какво пише, момиче? Какво пише? — попита развълнувано Мери.
Фиона прочете написаното на глас.
Уважаеми господин Финеган,
С ваше позволение бих желал да поканя племенницата ви на вечеря в ресторант „Делмоникос” в събота. Ще дойда да я взема в седем часа. Резервацията ще бъде направена за осем. Ще я прибера у дома до полунощ. Помолете от мое име племенницата си да приеме тези рози като малък знак за уважението ми. Очаквам отговор.