С уважение:
Уилям Робъртсън Макклейн
Тя притисна картичката към гърдите си.
— О, Фиона, колко вълнуващо! — изпищя Мери. — Не някой друг, а Уилям Макклейн.
Искаше да я види отново. И тя също желаеше да го види. И идеята, че е мислил за нея, че е отишъл в цветарски магазин, избрал е червени рози — прекалено много на брой — и ѝ ги е пратил само защото знаеше, че ги обича, я правеше невероятно щастлива. Усещането, че някой — при това мъж — желае да я зарадва, беше толкова приятно.
— Ресторант „Делмоникос” е изискано място, нали, Мери? — попита с блестящи очи. — Какво да облека?
— Ще отидем на пазар, Фиона. Някой следобед, когато в магазина е спокойно и имаш възможност да се измъкнеш ще оставя Нели на Алек, ще отидем на Шесто Авеню и ще ти изберем рокля.
Майкъл погледна намръщено към Мери, очевидно недоволен от ентусиазма ѝ.
— Какво толкова вълнуващо има у Уил Макклейн? — промърмори. — Виждал съм го. Не е нищо особено. Да не говорим, че принадлежи към погрешна църква. И е от погрешна партия. Републиканец е — произнесе мрачно, сякаш ги информираше, че Уил Макклейн е масов убиец. — Освен всичко друго още не съм взел решение.
— Дори не си помисляй да кажеш не — предупреди го Фиона.
— Как бих могъл да кажа да? Не мога да изпълнявам ролята на придружител пред човек, който е с десет години по-възрастен от
мен.
— Придружител? Не ми е нужен такъв, чичо Майкъл. На осемнайсет съм.
— А той е на четирийсет и нещо и ужасно богат. Няма да допусна племенницата ми да се тътри из града под ръка с…
— Какво става? — попита уморено Ник. Беше излязъл немощно от спалнята и завързваше колана на копринения си халат. — Чух викове. Помислих, че сънувам. — Той примигна срещу морето от рози пред него. — Боже мой, колко цветя. Някой да не е умрял? — попита разтревожено. Положи ръка на сърцето си и провери дали бие. — Мили боже! Надявам се, че не съм аз.
Глава 38
— Млъквай, Бакстър, много шумно животно си — възнегодува Джо.
Дръпна одеялото над главата си и се зарови още по-дълбоко в сеното. Потропването продължи и го изтръгна напълно от съня. Изпъшка силно. Не искаше да бъде буден. Пробуждането означаваше завръщане на всички пропъдени от съня демони. Постара се да не чува шума и да потъне обратно в сън, но той продължаваше.
— Бакстър! — кресна. — Укроти се.
Тропането спря. Джо се заслуша с надеждата, че е приключило окончателно, но то зазвуча отново и този път беше по-усилено отпреди. Осъзна, че не идваше от коня. Бакстър тъпчеше, когато искаше нещо. Това беше чукане — шумно и настоятелно.
— Джо! Джо Бристоу!
Това определено изключваше Бакстър.
— Джо! Вътре ли си? Отвори вратата. Незабавно!
Джо се изправи до седнало положение. Познаваше този глас. По-добре, отколкото познаваше своя собствен. Стана и бързо се облече. Изтича до долу, като закопчаваше ризата си в движение, отключи вратата и я отвори.
— Мамо.
— О, значи ме помниш? — отвърна строго Роуз Бристоу.
Лицето ѝ беше почервеняло от блъскането по вратата, а сламената ѝ шапка се беше килнала. Носеше голяма, тежка на вид кошница.
— Как разбра, че съм тук?
— Мат на Мег Бърни ми каза, че те видял — обясни, а очите ѝ блестяха от гняв. — Бил ти помогнал да си намериш работа. Също така ме уведоми, че си напуснал дома си. Че Мили е изгубила бебето. Че се развеждате. Явно все дреболии, но все пак не би било зле ти да ни ги съобщиш. За бога, момче, щях да умра от тревоги по теб. Не знаех какво ти се е случило. Още нямаше да знам, ако не беше Мат. Засрамих се, че се налага да научавам от него. Да не знам какво става със собствения ми син.
— Съжалявам, мамо. Не исках да те тревожа.
— Не си искал да ме тревожиш? Какво друго очакваше? Като не съм чула нищо от теб, не съм те виждала, не знам къде си се дянал…
Джо заби поглед в пода. Сега можеше да добави и майка си към списъка наранени и разочаровани от него хора. Ставаше все по-дълъг с всеки ден.
Роуз продължи тирадата си още няколко минути, а после ядосаното ѝ изражение омекна.
— О, няма значение — заяви и го прегърна силно. — Важното е, че те намерих. И доколкото виждам, точно навреме. Тя го освободи от прегръдката си. Какво те мъчи? Защо не дойде при нас? Редно е да си у дома при семейството си, а не да живееш в обора като муле, каквото си. Ще ме поканиш ли или не?
— Да влезем, мамо. Не е кой знае какво. Почакай, ще ти намеря нещо за сядане.