Фиона и Мери избухнаха в смях, а Уил се присъедини към тях и ги поведе след себе си по стълбите. Фиона се смееше толкова неудържимо, че забрави да се притеснява.
— О, Уил, толкова съжалявам. Напълно извън контрол е. Най-зле държащото се дете в цял Ню Йорк — заговори, вече озовала се вътре.
— Предполагам, говориш за чичо си.
— Не! — изкиска се тя. — Всъщност… да. И за него също. Но имах предвид Шийми.
— Мисля, че това е най-смешното нещо, което съм чувала — намеси се Мери. — Видя ли лицето на Майкъл, когато Шийми го изтърси? Помислих, че може да се задави.
— Не, в този момент се чудех дали е законно да продаваш деца на цирка — отвърна Фиона.
Посрещането на Уил в дома на Фиона се беше оказало абсолютен провал от мига, щом прекрачи прага. Първо се ръкува с начумерения Майкъл; след това с Мери и Алек, когото едва успяваше да разбере заради акцента му; после с Ник, който седеше на дивана в аления си халат, покрит с тънко одеяло и подпрян между две възглавници като някой паша, после с Иън и накрая с Шийми, който на свой ред пое ръката му, стисна я здраво и заяви:
— Ти ли си типичният идиот с прекалено много пари?
Покрусеният Майкъл му нареди да се извини, но Шийми настоятелно му напомни, че той го е казал пръв. Мери подкани всички да влязат в дневната с надеждата да заглади нещата и напомни на Майкъл да сервира напитки. Иън, на когото беше разрешена чаша шери, отпи прекалено много и се задави. Алек се позамая от алкохола и разказа неуместна шега. Най-накрая Ник, както винаги притичващ се на помощ, отвори темата за подземната железница и всички проявиха интерес към нея. Майкъл, който беше работил като копач веднага след пристигането си, беше любопитен за инженерния аспект. Мери искаше да се увери, че ще е безопасно. Иън желаеше да научи колко бързо ще се движат влаковете. После Фиона погледна към часовника и възкликна, че е почти осем и е по-добре да вървят. За щастие беше успяла да убеди чичо си да я придружи Мери, а не той.
Едва бяха влезли в ресторанта, и бяха поети от персонала. Един мъж взе шапката и палтото на Уил, друг наметката на Фиона. Влизаха и излизаха посетители, които спираха да побъбрят с Уил. Той сякаш познаваше всички. В рамките на няколко минути Фиона и Мери се бяха запознали с кмета, с известната дива Аделина Пати, с Марк Твен, с Уилям Вандербилт, с архитекта Станфорд Уайт и със скандалната защитничка на свободната любов Виктория Удхъл. „Делмоникос” беше едно кипящо гърне, където произходът не значеше нищо. Нямаше значение дали парите ти бяха спечелени преди двеста години или преди два дни. Политици, актьори, вариететни танцьорки, благородници — стига да имаха пари да платят, бяха добре дошли. Фиона започна да се чуди дали в ресторанта не се беше събрал целият Ню Йорк, когато Уил внезапно попита:
— Дами, умеете ли да правите реверанс?
— Реверанс ли? Защо? Да не би кралицата да е тук? — попита на шега Фиона.
— Не, но синът ѝ е тук.
Секунди по-късно той се поклони рязко, а после сърдечно пое ръката на внушителен на вид оплешивяващ мъж със светли пронизващи очи и заострена бяла брада. Докато Фиона очакваше да бъде представена, изведнъж осъзна, че се намира пред принца на Уелс и наследник на английския трон Албърт Едуард. С Мери си размениха притеснени погледи. Мери направи приемлив реверанс и Фиона бързо копира движението. Не го направи нито грациозно, нито елегантно, но принцът не даде вид да е забелязал. Пое ръката ѝ и я целуна, а после заяви, че съжалява, задето вече е вечерял, защото иначе би ги поканил на своята маса. Той се доближи до Фиона, каза, че долавя Лондон в думите ѝ и попита защо такава красива английска роза е била пресадена. Фиона отговори, че е дошла в Ню Йорк да направи състояние и преследва мечтата си за собствен бизнес с чай.
— Така ли? — попита принцът. — Колко необичайно! Но в наши дни младите жени се захващат с какви ли не дейности. Надявам се, ще успеете да обучите янките на основното за чая. Онова, което се предлага тук, направо ме потриса.
— Само защото не сте изпробвали моя чай, господине. Утре ще ви изпратя малко. Заедно с кошница кифлички със стафиди, домашно направен конфитюр от малини, сметана и плодов кейк, приготвен от госпожа Мънро, за да можете да се насладите на истински следобеден чай, а не на онова, което минава за такова тук.
Въпреки че Фиона не го съзнаваше, думите ѝ бяха ужасно самонадеяни. Търговците не натрапваха стоката си на бъдещи монарси. Но тя нямаше представа, че подобен протокол съществува, а още по-малко ѝ беше ясно, че го нарушава. Просто се държеше приятелски. А принцът, който не държеше на обичаите, щом имаше замесено красиво лице, беше очарован.