— Много бих се радвал, госпожице Финеган — отговори. — Хотелът ми е на Пето Авеню.
— Смятайте го за изпълнено.
После принцът си тръгна, потупвайки Уил по рамото.
— Дръж я под око, стари приятелю — посъветва. — Може и да научиш нещо.
След като принцът си тръгна Уил поклати глава.
— Ти си невероятна — заяви и се засмя.
— Така ли? Защо?
— Обзалагам се, че ако погледна в речника за думата „търговец”, ще видя твоята снимка.
— Не, мисля, че тя стои на думата „дръзка” — намеси се Мери.
Фиона вирна брадичка.
— Принцът имаше нужда от свестен чай. Това беше най-малкото, което можех да сторя.
— Само се надявам да имаш много подръка — отбеляза Уил. — Ако се разчуе, че принцът пие „Тас Тий”, ще те затрупат с поръчки. И го казвам в буквалния смисъл.
— Къде да се разчуе? И как? Само ти и Мери бяхте свидетели на казаното.
— Във вестниците. Поне двама репортери, двама, които познавам по физиономия, а може и да са повече, напираха да чуят разговора ви. Единият от тях е Питър Хилтън, най-големият продавач на клюки в града. Просто те съветвам да си подготвена, това е всичко.
— Масата ви е готова, господин Макклейн, ако желаете да седнете — покани ги салонният управител.
Уил направи знак на Фиона и Мери да минат пред него. Озовала се в залата за хранене, Фиона се постара да не отмества поглед от гърба на салонния управител, за да не допусне да се втренчва, но не беше възможно. Помещението я погълна в мига, щом пристъпи вътре съблазнявайки я с великолепието си. Беше богато декорирано с кристални полилеи, ръчно рисувани червени тапети и пищни копринени завеси. Светлината от газените лампи го озаряваше и се отразяваше в огромните огледала, блещукаше по вилиците и винените чаши като наниз от диаманти, красящ нечия бяла шия. Обгърна я хор от жизнерадостен смях и приятелски разговори, придружавани от звука на приборите, докосващи порцелана, и подрънкването на чашите.
Почувства погледи върху себе си — мъжете се възхищаваха, а жените преценяваха — и беше убедена, че косата ѝ не е наред или роклята ѝ не е подходяща. Скромна, не твърде наясно с красотата си и с ефекта, който имаше върху околните, тя възприемаше интереса им единствено като критика. Почувства, че не е подходяща компания за тези хора в скъпите им дрехи, също както не беше подхождала на Мили Питърсън и на нейното облекло. Хвърли свенлив поглед към жените наоколо, жени, обгърнати от метри ярка коприна и тафта, които бяха надиплени, плисирани, обшити с мъниста, бродирани, оформяха волани или басти, бяха набрани, драпирани или усукани. От ушите им висяха скъпоценни камъни с размерите на монети, а по гърдите им с цвят на сметана, оформяни от фина френска батиста и банели, се стелеха нанизи перли.
По настояване на Ник нейният собствен тоалет беше прост и стилен. Носеше рокля от копринен жоржет с цвят на слонова кост с полуръкав и колан с цвят на аметист, а върху полата се спускаше бродерия на люляк. Материята правеше тялото ѝ да изглежда още по-стройно и ѝ придаваше ефирен вид в контраст с много от присъстващите жени, които определено бяха закръглени.
Не носеше корсет; никога не го беше правила. Мери я накара да изпробва един в отдела за бельо в „Мейсис”, след като вече беше купила роклята, но той се впиваше, причиняваше ѝ сърбеж и я притискаше до смърт, така че го остави, където го беше открила. Хубава памучна камизола и кюлоти ѝ бяха вършили идеална работа досега и така щеше да си остане. Освен това предпочиташе гръдта ѝ да се намира, където ѝ е мястото, а не да бъде повдигана чак до брадичката.
Единственото ѝ бижу бяха висящи обици с перли, взети назаем от кутията на покойната ѝ леля. На главата си не носеше пера и косата ѝ не беше осеяна с диаманти, а само с няколко бледоморави рози, отрязани от Алек от един от храстите му. Докато се придвижваше през помещението със своята ту уверена, ту непохватна походка и с ведрото си, излъчващо интерес лице, свежо и отрито като теменужка, всички глави се обърнаха. Накара жените внезапно да решат, че носят прекалено много бижута, че косите им са твърде натруфени, че роклите им са претрупани. Мъжете шепнеха помежду си:
— Коя е тази с Макклейн?
Тя беше като един безупречен диамант, чиято красота само би избледняла от твърде сложен обков.
Интересът на Фиона към мястото и посетителите му скоро се насочи към салонния управител. Мъжът беше стигнал почти до края на салона и все още не даваше вид, че се кани да ги настани. Озадачена, тя се обърна към Уил.