— Ами братята Съливан? — попита някой.
— Единият е в болница. Сърдечен удар. Другият е мъртъв. Застрелял се.
Новините му предизвикаха мигновена шумна реакция с гневни и възмутени подвиквания.
Фиона се пробва отново.
— Извинете, господин Хърст свободен ли е?
Със същия успех можеше и да е невидима. Мъжът не ѝ обърна никакво внимание. Започваше да се отчайва, че изобщо ще успее да накара някой да я чуе, когато почувства нечия ръка на гърба си.
— Уил! — възкликна, радостна да го види. — Мислех, че не можеш да дойдеш.
— Успях да се измъкна. Нямам много време — обясни. — Секретарката ми е назначила срещи за целия ден. Не знам кога започват и кога свършват. — Той се намръщи, слушайки крещяните нецензурни слова. — Какво става тук? Къде е Хърст?
— Не знам. Опитвам се да привлека вниманието на някого, но не успявам.
— Господин Мартин — кресна, Уил към мъжа, изправил се на стола си. Той се обърна. — Присъства дама. Очаквам да се държите подобаващо.
— Извинете, господин Макклейн. Не ви забелязах, госпожице.
Той се обърна, пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.
Беше я видял. Обаче тогава Уил го нямаше до нея.
— Дама в сградата — кресна Мартин.
Чиновниците и брокерите проточиха шии, зърнаха Фиона и Уил и мигом утихнаха. Господин Мартин вдигна телефона и информира господин Хърст, че Уилям Макклейн е дошъл да го види. Половин секунда по-късно мъж, дебел като бъчва, долетя надолу по стълбите от по-горен етаж с протегната ръка. Посрещна ги, а после кресна на момчето, обслужващо офиса, да донесе освежителни напитки за господин Макклейн и гостенката му.
Фиона вече започваше да свиква с това как водата се разделя пред краката на Уил. В трите седмици, откакто я ухажваше, ги беше водил с Шийми на пикник в палисадите на Ню Джърси, на вечеря в „Ректърс” и на опера. Чичо ѝ позволи да отиде на пикника без придружител — приемайки, че Шийми ще играе добре ролята на трето колело, — но настоя Ник, който вече беше на крака, да я съпътства на операта. Чувал бил, че по частните ложи се случвали неуместни неща. И накара Мери да отиде с тях в „Ректърс”, тъй като му били казали, че бил чисто и просто рибен ресторант и кой знае каква била репутацията му. Където и да отидеха, хората се надпреварваха да угодят на Уил. На Фиона ѝ се налагаше да се учи да приема да я обслужват, докато беше с него, и да не подава чинията на сервитьора, да не си сваля сама наметката и да не налива вино. Докато наблюдаваше как Питър Хърст се надпреварва със себе си да го удостои с внимание, осъзна още веднъж колко могъщ човек беше Уил.
— Питър, каква е тази олелия? — попита той.
— Поглъщане на фирма.
— Чия фирма?
— На корабостроители от Бруклин. Братята Съливан. Трима от основните акционери изкупували акции, както се оказва. Днес се консолидирали и отстранили семейството. Никой не го очакваше. Коварна работа.
— Нима могат да постъпят по този начин? — попита Фиона, докато следваше двамата мъже към офиса на Хърст. — Някой просто може да отнеме фирмата на друг човек?
— Боя се, че е точно така — отвърна Хърст. — Много неджентълменски подход да се прави бизнес, но напълно законен. — Беше прекъснат от телефонен звън. Извини се, отговори и после подаде слушалката на Уил. — За теб е.
— Какво има, Джийн? Веднага ли? — Въздъхна. — Добре, да. Кажи му, че идвам. — Затвори телефона. — Съжалявам — обърна се към Фиона. — Беше кметът. Във връзка с метрото. Обичайните глупости. Ще взема наемен файтон и ще ти оставя моя.
— Ще се погрижа отлично за нея, господин Макклейн — обеща Хърст.
— Добре. Ще се видим тази вечер, скъпа — каза Уил и стана от мястото си.
Фиона го последва в коридора.
— Уил, изглеждаш уморен. Добре ли си?
— Добре съм, просто този проклет човек… Нямам търпение цялата история да се реши. — Той се усмихна. — В моя полза, разбира се.
— Ще получиш договора. Сигурна съм в това.
Той я целуна по бузата и каза, че би искал да притежава нейната увереност.
Фиона се върна в офиса на Хърст и го изслуша, докато ѝ обясняваше основните принципи. Макар нищо от тях да не беше така сложно за възприемане, той говореше бавно, сякаш срещу него стоеше слабоумна. Съзнанието ѝ се зарея, когато започна да ѝ повтаря разликата между акции, облигации и стоки. Не можеше да спре да мисли за суматохата на долния етаж, за двамата мъже изгубили фирмата си и за акционерите, които им я бяха отнели. Случилото се я тормозеше. В него имаше нещо, което пропускаше.