— Много.
Уил-младши не каза нищо. Просто се взираше в баща си невярващо.
— Запознах се със семейството ѝ — продължи Уил. — Когато дойде моментът, ще я представя на всички ви.
— Татко, ние не… Не можеш… Няма да се получи — заяви студено Джеймс.
— Чух, че дори нямала двайсет години. И е собственичка на магазин — намеси се Уил-младши, произнасяйки думата, като че е оставила лош вкус в устата му. — Полудя ли?
— Моля? — произнесе Уил, оскърбен както от въпроса, така и от тона на сина си.
— Тя не е от хората, които познаваме — възрази Джеймс. — Дори само възрастовата разлика…
— Аз съм на четирийсет и пет, а не на осемдесет и пет, благодаря — тросна се.
Уил измина цялата дължина на помещението, а после се обърна към баща си, видимо разстроен.
— Помисли как ще изглежда това пред инвеститорите на метрото. В момента не можем да си позволим скандал. Не можем да си позволим никакво злонамерено отношение. Не и сега, когато Белмонт е в играта. Не и след всичко вложено.
— Скандал? — повтори Уил, като наблюдаваше сина си, сякаш е полудял. — Не ставай абсурден.
— Не съм абсурден! — възнегодува Уил-младши, вече повишавайки тон. — Не виждаш ли…
— Знам какво е истинското ти възражение — сряза го Уил. — Защо не го кажеш директно? Причината е, че тя е от работническата класа и е ирландка, нали?
— Възражението ми е, че… този твой флирт ще съсипе всичко, за което сме работили.
— Уил, остави татко на мира — намеси се Едмънд в защита на баща си. — Той знае какво прави. Позволено му е да се среща с момиче, щом го иска.
— Да се среща? Едмънд, защо не млъкнеш? — кресна Уил-младши. — Не си наясно какви ги дрънкаш. Какво си мислиш, че е това? Колежанска вечеринка? Това е бизнес, истинският свят, а не училището ти. Не можем да допуснем да бъдем компрометирани.
— Сине, достатъчно — нареди му рязко Уил. Помълча няколко секунди, за да даде на Уил-младши време да се поуспокои, а после продължи с помирителен тон. — Почакай докато се срещнеш с нея. Ще видиш какъв прекрасен човек е. Ще си промениш мнението.
— Нямам никакво намерение да се запознавам с нея. Нито сега, нито когато и да било — заяви гневно Уил-младши.
Изхвърча от стаята, а Джеймс и Ричард го последваха.
Едмънд остана.
— Не им обръщай внимание, татко — произнесе тихо.
Уил въздъхна тежко. Беше станал прав по средата на разправията. Сега седна обратно.
— Може би е прекалено скоро. Твърде малко време мина от смъртта на майка ви.
— О, моля те, татко. Изтекоха две години, откакто умря мама. Проблемът му е, че наближава кандидатурата му за Конгреса. Тревожи се как ще се приеме връзката ти с по-млада жена от консервативните избиратели.
— Много си суров, Едмънд. Уил-младши е амбициозен, но не е безчувствен.
Едмънд вдигна рамене.
— Щом казваш. Аз мисля, че е точно такъв.
— Може би наистина се тревожи заради сделката за метрото. Вложи цялото си сърце и свърши много добра работа. Може би наистина го притеснява конкуренцията. Ако имаше как просто вече да сме си осигурили договора — каза Уил. — Тогава бих могъл да му докажа, че греши. Ако документите бяха подписани, не би имал основание да протестира. Не би имало за какво.
— И какво ако протестира, татко? Остави го. Какво би могъл да стори? Да ти ореже джобните?
Уил се усмихна уморено на сина си.
— Не — отвърна, — но би могъл да спретне сцена, подобна на онази преди малко. Вие всички имате прекалено голямо значение за мен, за да го допусна. Не бих желал да виждам никого от вас ядосан и недоволен. Ще се наложи да удвоя усилията си по метрото. Щом получим договора, ще се укроти. Знам, че ще стане така.
Глава 42
За Джо видът на Монтагю Стрийт номер 8 беше като нож в сърцето. Помоли се на Бог вратата да се отвори и тя да стои от другата ѝ страна, усмихната и с блестящи очи, също както в деня, когато я заведе в Уест Енд. Миналата година по това време все още живееше на тази улица, все още сядаше на предните стъпала вечер с приятелите си, още мечтаеше за магазина и за живота си с Фиона. Само преди година. А му се струваше като цяла вечност.
Отново пое напред, стигна до номер четири и почука на вратата. Баща му отвори.
— Я виж ти. Блудният син се завръща — подхвърли.
— И аз се радвам да те видя, татко.
Питър Бристоу погледна към букета розови карамфили, които държеше синът му и се намръщи.
— Не можа ли да се изръсиш поне за рози? Разтревожи я до смърт. Не знаеше къде си. Съседите шушукаха. Мъжете на пазара говореха как Питърсън ти бил изритал мизерния задник. Колко плач и дърдорене ми се наложи да изслушам заради теб…