— Уил… — каза тя, докато правеше бавен кръг, за да възприеме хилядите заглавия пред очите си. — Колко книги притежаваш?
Той се замисли за няколко секунди, докато се бореше с непокорния тирбушон.
— Приблизително сто хиляди.
— Боже! — прошепна, докато изминаваше дължината на една от стените, а токчетата ѝ чаткаха по полирания каменен под.
Чу изскачането на корковата тапа.
— Ох! Най-накрая. Обичаш ли „Марго“, Фиона. Това е от шейсет и девета. По-старо е от теб.
Фиона вдигна рамене.
— Не знам. Никога не съм го пила. Никога не бях пила вино, докато не ме заведе в „Делмоникос“. Само шампанско. На кораба Ник пиеше все това, така че аз му правех компания.
Уил примигна към нея.
— Наистина ли? Какво пиете в Лондон?
— Чай.
— Имам предвид с обяда и с вечерята.
Фиона почука с пръст по брадичката си.
— Хм… С обяда ми. И с вечерята. Нека помисля. О, да. Сега си спомням… Чай. И после имаше чай. О, и също така пиехме чай. Доста обикновения „Ассам“ от магазина в повечето дни, но понякога и от „божествения”. — Тя запърха с мигли, докато произнасяше думата. — „Дарджилинг“, в случай че на доковете се пропукаше някой сандък и баща ми и колегите му успееха да го докопат, преди управителят да забележи.
Уил я погледна.
— Подиграваш ли ми се?
Тя се усмихна широко.
— Какво мислиш, че сме пили, като живеехме на докерски надници?
— Какви бяха?
— Двайсет и няколко шилинга. Около пет долара.
Уил направи гримаса.
— Предполагам с толкова не сте могли да си позволите да пиете вино. Но сега можеш. Ето, ела и го пробвай.
Той се настани на дивана. Фиона се присъедини към него. Допадна ѝ в неговата библиотека. Чувстваше се в безопасност, докато седяха един до друг. Винаги се чувстваше защитена с него, без значение къде ходеха. Защитена и под неговите грижи. Това бяха удобни състояния. Не така силни като оставящото те без дъх и каращото те да губиш разсъдъка си от копнеж усещане, когато си влюбен. Това чувство продължаваше да ѝ убягва, без значение колко желаеше то да се появи. Но щеше да се случи. След време. Беше убедена. Още беше твърде скоро. Все пак едва познаваше Уил. Не го виждаше от достатъчно дълго време, че да е влюбена в него. В момента се намираше в процес на влюбване. А това представляваше нещо напълно различно.
Той сипа вино в две чаши. Тя се протегна към едната, но той я дръпна.
— Не толкова бързо. Първо кратък урок, преди да отпиеш от едно от най-хубавите вина, които може да предложи светът.
— Трябва ли да го изплюя? На кораба провеждаха уроци по оценка на вината. Гледах ги. Прекарваха го през устата и го плюеха в кофа. Предполагам, не показваха голямо одобрение.
— Ако изплюеш това вино, ще те обеся.
— Хубаво ли е?
— Много. Затвори очи.
Тя изпълни.
— Сега какво да правя?
— Затвори си устата. Само за няколко секунди. Ще издържиш ли?
Фиона се изкиска.
— Първо вдишай — посъветва Уил и задържа чашата пред носа ѝ. — Поеми дъх дълбоко. — Фиона изпълни поръчаното ѝ. Чувстваше го близо до себе си, топлината му, вибрациите на гласа. — Какво подушваш?
— Ами… Грозде?
— Какво друго?
Тя вдъхна отново.
— Стафиди, струва ми се. Да, стафиди. И… пипер? И още нещо… Знам какво е — ванилия!
Тя отвори очи.
— Много добре. Имаш отлично обоняние. Впечатлен съм.
Той ѝ подаде нейната чаша. Беше кристална и тежеше колкото тухла. Тя отпи и преглътна. Беше като да пиеш кадифе. Отново отпи и почувства как в тялото ѝ се разлива топлина. Забеляза, че Уил седеше много близо до нея. Успяваше да зърне тъмните точици в топлите му кафяви очи, малките лунички над горната му устна, белите косми тук-там в косата му. Миришеше на колосано пране и чиста кожа. Ароматът му беше прекрасен, по-хубав от този на старото вино. Накара лицето ѝ да пламне. Тя задържа погледа му за няколко секунди, убедена, че ще я целуне и изпитваща желание да го стори. И той го направи.
— Устата ти също е отлична — заяви той, взе чашата за вино от ръката ѝ и я постави на масата.
Целуна я по шията, а после зад ухото и я накара да потръпне. Погали гърдите ѝ настойчиво, но нежно през тъканта на роклята и я накара да изстене. Той беше сигурен в себе си. Самоуверен в начина, по който я докосваше и още веднъж ѝ беше напомнено, че не е само момче. Някога беше имал съпруга и ако можеше да се вярва на чичо ѝ, също и любовници. Знаеше какво прави, а това не можеше да се каже за нея. Почувствала ръцете му върху гърба си, където откопчаха копчетата, а после плъзнаха настрани презрамките на камизолата, изведнъж ѝ стана ясно защо я беше довел тук тази вечер, защо бяха дошли в дома му, вместо да се разхождат из парка.