— Ще хапнем ли нещо, Фий? — попита Ник, като преценяваше наум достойнствата на хотелите по Пето Авеню и ги сравняваше с тези на ресторантите от веригата „Чайлдс” с техните безупречно чисти подове, покрити с бели плочки и бързите им услужливи сервитьорки. — Чай и кифлички? Или сироп със сладолед? Или може би някоя прекрасна мелба с бита сметана и ядки… Фий?
Мислеше, че тя е точно до него, но не беше. Стоеше на няколко метра встрани — отново пред изоставената къща. Беше опряла ръце в желязната ограда, разделяща предния двор от тротоара. Взираше се замечтано нагоре към високите заковани прозорци.
— В какво си се загледала, за бога? — попита я той, доближавайки.
— Тази къща сигурно някога е била зашеметяваща.
— Вече не е. Да се отдръпнем, преди да е паднал някой корниз и да ни убие.
Но тя не помръдваше.
— Някой трябва да я е обичал някога. Тази роза не се е появила от само себе си и погледни тези… — Тя се наведе над оградата и докосна висок син делфиниум. — Някой просто я е изоставил. Тръгнал си е от нея. Как може човек да постъпи така?
Ник въздъхна нетърпеливо. Искаше да си вървят. Беше уморен и гладен, но имаше и нещо повече. Чувстваше се неспокойно; изпитваше неприятното усещане, че са наблюдавани. Озърна се и си каза, че се държи глупаво. Е, не съвсем. През две къщи от тях някакъв мъж метеше тротоара и ги гледаше недоволно.
— Хей! Какво правите там? Без размотаване по тази улица — кресна.
— Не се размотаваме — отвърна Фиона, дръпна ръце от оградата и направи няколко крачки в негова посока. — Възхищаваме се на сградата.
— Говори от свое име — изсумтя Ник.
— Знаете ли защо прозорците са заковани? — попита тя мъжа.
— Разбира се, че знам. Аз се грижа за нея.
Фиона отиде до него и се представи. Ник нямаше друг избор, освен да я последва. Мъжът се представи като Фред Уилкокс и обясни, че се грижи за сградата от името на собственичката, възрастна жена на име Есперанса Никълсън.
— Защо я е изоставила?
— Вас какво ви интересува? — попита Уилкокс.
— Натъжава ме да гледам как такава красива къща се разпада.
— Тъжно е — съгласи се Уилкокс вече не така грубо, поомекнал от прямотата на Фиона. — Преди петдесет и няколко години бащата на госпожица Никълсън ѝ дал къщата като сватбен подарък. Щяла да живее в нея заедно със съпруга си след връщането им от меден месец. Била подготвила всичко — мебелировка, килими, тапети. Всичко. При това все най-високо качество, без боклуци. После, един ден преди сватбата, избраникът ѝ я изоставил. Това я съсипало. Останала да живее с баща си и се превърнала в отшелница. Той умря преди години, но тя продължава да живее в къщата му. Закова прозорците на тази и я остави да се срутва. Никога не би живяла в нея. Отказва да я даде под наем или да я продаде.
— Сякаш наказва къщата за случилото се — заключи Фиона. — Господин Уилкокс, възможно ли е да я огледаме отвътре? Може ли да влезем?
— Не, не мога да позволя такова нещо — отговори Уилкокс и поклати глава. — Вътре може да пострадате.
Ник вече беше отчаян, че някога ще получи чаша чай. Чувстваше се потиснат, защото не откри помещение за галерията си. Искаше да остави Грамърси Парк и непродуктивния следобед зад гърба си. Беше му ясно обаче, че е безсмислено да предлага да се откажат да влязат в къщата. Завъртеше ли се нещо в главата на Фиона, никой не можеше да я спре. Бръкна в джоба си, извади един долар и го подаде на Уилкокс с надеждата, че това ще ускори нещата. Така и стана.
Добре тогава, ето ви ключа за приземния етаж — каза и подаде на Фиона стар почернял ключ. — Ако нещо ви се случи, ако си счупите вратовете, не знам нищо по въпроса. Влезли сте през разхлабена дъска, ясно ли е?
— Ясно — потвърди Ник, обърна се и хукна след Фиона, която вече се промъкваше през портата.
Той си проправи път сред дивите цветя и плевелите до входната врата, която тя се мъчеше да отвори. — Само да зърнем плъх, и си тръгвам — обяви.
— Помогни ми с този ключ. Не успявам да го завъртя. Мисля, че ключалката е ръждясала.
Ник използва силата си.
— Заяжда. Почакай… Ето.
Фиона го изтика от пътя си, нетърпелива да влезе. Бутна вратата и се втурна навътре. Върху главата ѝ изпопадаха ронещи се парчета гнила дървесина и ръжда. Ник ги почисти и ѝ се присмя. Пантите на вътрешната врата бяха изгнили и тя лежеше в преддверието. Те преминаха предпазливо през нея.
— О, прекрасна е, Фиона! Наистина! — произнесе със сарказъм той, докато се озърташе.
По-голямата част от тавана беше паднала. На местата, където липсваха участъци мазилка, се виждаше част от дървената конструкция. Тапетите висяха на парцали. Полилеят лежеше на пода, разбит на парчета. Някога белите чаршафи, покриващи мебелите, бяха почернели от плесен. — Хайде. Да си вървим.