Чу вратата на нужника да се блъска и после дойде големият финал.
Признавам само бой, не се предавам, смелчагата извика!
— Татко! — изшептя, докато пристъпваше в тъмния двор. — Ще събудиш цялата къща с този шум. Влез вътре!
— Веднага идвам, скъпа моя — изрева Пади.
— Татко! Тихо!
Фиона влезе обратно в кухнята, остави лампата на масата и напълни чайника с вода. После разрови малката купчинка жарава, която тлееше под решетката на огнището.
Пади влезе в кухнята, като се усмихваше глуповато.
— Явно алкохолът ме е хванал, Фий.
— Виждам. Ела и седни. Сложих вода в чайника да заври. Искаш ли и препечена филийка? Трябва да сложиш нещо в стомаха си.
— Да, би било чудесно.
Пади седна до камината, протегна крака и затвори очи.
Фиона извади хляб от долапа, отряза дебела филия и я заби на голямата вилица за печене.
— Ето, татко — каза и побутна задрямалия си баща. — Не я оставяй да изгори.
Водата завря. Тя запари чай. После дръпна един стол изпод масата и го сложи близо до огъня, двамата седяха редом, приятно смълчани. Фиона топлеше краката си на металната решетка пред огъня, а Пади обръщаше филията хляб върху жаравата.
Фиона хвърли кос поглед към баща си и се усмихна. Ако майка ѝ и Роди не спяха, не би го карала да замълчи. Обичаше да го слуша, като пее. Свързваше звученето на гласа му с най-ранните си детски спомени. Именно той, а не майка ѝ беше пял приспивни песни. Пееше на връщане от работа — можеха да го чуят от цяла пряка разстояние — и от кръчмата. През вечерите, когато не излизаше, когато оставеше у дома и кърпеше обувките им или дялкаше играчка за Шийми, пееше в кухнята. Колко пъти само беше заспивала, сгушена под завивката си, заслушана в звученето на гласа му? Прекалено много, че да бъдат преброени.
— Е, момиче — заговори Пади с уста, пълна с препечен хляб. — Да ти кажа ли новините?
— Какви новини?
— Тази вечер не пиеш чай с някой обикновен стар докер.
— Не ли? С кого тогава пия чай?
— С новия лидер на Работническото сдружение на Уопинг.
Фиона се ококори.
— Шегуваш ли се, татко?
— Не.
— Откога?
Пади обърса уста с опакото на дланта си.
— От тази вечер. Случи се в кръчмата. Преди събранието поговорих за кратко с Бен Тилет. Проглуших му ушите, но явно му е допаднало казаното, защото ме помоли да водя местния клон.
Очите на Фиона блеснаха.
— Това е нещо голямо — заяви. — Собственият ми баща е шеф. Толкова съм горда. — Тя започна да се кикоти. — Почакай, докато кажем на мама. Ще ѝ призлее. Отец Дийгън твърди, че членовете на профсъюза са банда безбожни социалисти. Все едно са ти пораснали рога и копита. Ще ѝ се наложи да удвои усилията си с молитвите.
Пади се засмя.
— Естествено, че Дийгън ще говори така. Уилям Бъртън му даде сто лири за ремонт на покрива на църквата.
— Какво ще трябва да правиш?
— Ще се опитам да намеря възможно най-много хора, които да убедя да се присъединят. Редовно ще организирам събрания и ще приемам вноски. Също ще ходя на срещи с Тилет и другите лидери. — Той замълча, за да отпие от чая си, а после добави: — Може би ще убедя моето момиче да се включи.
— О, татко — въздъхна Фиона. — Не започвай отново. Знаеш, че единствено успявам да спестя по някое пени за магазина. Нищо не ми остава за вноски.
— Като начало можеш просто да идваш на събранията. Не е нужно да даваш нищо…
— Татко — прекъсна го тя, решена да прекрати разговора за желанието му да я привлече към профсъюза още в зародиш, преди да е прераснал в скандал. — Няма вечно да остана работничка във фабрика. Помниш ли, като бяхме малки двамата с Чарли? Все ни казваше, че трябва да имаме мечти. Учеше ни, че в деня, когато спрем да мечтаем, може сами да се запътим към погребалното бюро, защото ще сме като мъртви. Е, профсъюзът е твоята мечта и тя е много важна за теб. Но да отворя магазин, е моята и тя означава всичко за мен. Така че ти следвай твоята, а аз ще следвам моята… става ли?
Пади остана загледан в дъщеря си задълго, а после положи длан върху ръката ѝ.
— Добре, упоритото ми момиче. Има ли още чай в чайника?
— Да — отговори Фиона и сипа на баща си нова чаша, облекчена, че разговорът няма да продължи.
— О, имаме писмо от чичо Майкъл — уведоми го развълнувано.
— Леля Моли очаква бебе. Казва, че магазинът му вървял добре. Искаш ли да ти го дам?
— Ще го прочета на сутринта, Фий. В момента не виждам достатъчно ясно.
— Ню Йорк звучи като нещо велико — отбеляза Фиона, замислена за чичо си в Америка, за жена му и малкия им спретнат магазин. Предишната година им беше изпратил снимка как стоят пред него. Надписът гласеше „М. ФИНЕГАН — ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ”. Мисълта, че собственият ѝ чичо беше собственик на магазин, я вдъхновяваше. Може би се предаваше по наследство. — Мислиш ли, че бих могла да му пиша и да го разпитам как се управлява магазин? — попита.