Но Фиона нямаше намерение да си тръгва. Премина от първото помещение към следващото през двойни заяждащи врати. Той я последва с мисълта, че е напълно луда и не успяваше да разбере с какво я беше обсебило мястото. Кракът му пропадна през една дъска на пода, той го измъкна и изруга.
— Ник? Няма ли нещо у тази къща? — извика тя от съседната стая.
— Да, ако си термит — заяви той и се запрепъва през вратата.
Докато почистваше треските от маншета си, Фиона се възхищаваше на богато украсените стоящи огледала, чието сребро се лющеше от стъклото. Той отвори уста да протестира, че прахолякът му причинява хрипове, когато нещо в изражението ѝ го накара да я затвори. Не беше способен да схване внезапната ѝ привързаност към тази рутеща се къща, но като я гледаше сега, като виждаше емоциите, изписани по лицето ѝ, докато почистваше паяжините от рамката на камината, внезапно я разбра. Това беше нещо, изоставено от друг.
Тя се наведе да огледа по-отблизо извивките на рамката на камината и изпищя стреснато, когато семейство улични котки изскочи иззад решетката. Те изтичаха покрай нея към задната част на къщата и се промъкнаха навън през едно мърляво счупено стъкло. Смеейки се, с ръка, притисната към гърдите, тя ги последва.
— Мисля, че отвън има двор — заяви. — Да вървим да го видим.
Вратата заяждаше. Ключалката работеше, но пантите бяха ръждясали. Със съвместни усилия те успяха да я избутат на около четирийсет и пет сантиметра от касата. Фиона се промъкна първа през отвора. Веднъж озовала се навън, той я чу да ахва.
— О, Ник! Побързай. О, погледни само!
Той се промуши, учуден какво я караше да възкликва така. И тогава ги зърна. Чаени рози. Стотици и стотици на брой. Целият заден двор — а той беше доста голям — беше изпълнен с тях. Разстилаха се по стените, пътеките, ръждясалата желязна пейка. Разпозна ги мигом. Баща му ги харесваше и в имението му в Оксфордшър имаше множество храсти. Чаените рози бяха аристократични стари момичета. Помнеше как градинарят му обясни, че били донесени от Китай преди сто години от англичани, влюбили се в прелестните им цветове и опияняващия аромат. Може да бяха сложни за отглеждане и да беше трудно да ги накараш да повторят цъфтежа си, но тези цъфтяха с пълна сила.
— Вдъхни, Ник, миришат на чай! — заговори Фиона. — Погледни ги… Някога зървал ли си розово като това? Погледни онази бледожълтата…
Тя притичваше от храст до храст и заравяше лице в цветовете като полудяла пчела.
Ник дръпна един цвят до носа си, затвори очи и вдъхна. За секунда се озова обратно в Оксфорд в прекрасен летен ден. Отвори очи навреме, за да види как Фиона се втурва към него. Пъхна развеселено една роза зад ухото му, обгърна шията му с ръце и го притисна силно към себе си.
— Мили боже, стара обувко! Не съм знаел, че розите имат такъв ефект върху теб.
— Имат! — заяви тя и пое ръцете му в своите. — А също и красивите и големи стари къщи в Грамърси Парк. И чаят. О, Ник, това е. Не го ли виждаш? Тази къща ще бъде твоята галерия… и моята чайна!
Глава 45
— Не мога ли да получа само пет минути от времето ѝ? — помоли Фиона. — Обещавам да не прекалявам.
— Вече го правите. Госпожица Нъкълсън не приема посетители.
— Но аз само исках да я попитам за имота… За къщата в Грамърси Парк…
— Тогава предлагам да се свържете с адвоката ѝ господин Реймънд Гилфойл на Лексингтън Авеню номер 48.
Икономът на госпожица Никълсън понечи да затвори вратата. Фиона я блокира със стъпало.
— Вече го сторих. Той ми каза, че госпожица Никълсън няма желание да дава имота под наем.
— Значи сте получили отговора си.
— Но…
— Бъдете така любезна да отместите крака си, госпожице Финеган. Приятен ден.
Докато вратата се затваряше Фиона чу силен и нацупен женски глас да произнася:
— Харис, кой е там? Какво има?
— Нетактично посещение, госпожо.
Вратата се затвори. Фиона остана да стърчи под козирката на госпожица Никълсън. Е, това беше краят на тази история, помисли си унило. И Уилкокс, и Гилфойл я убеждаваха, че госпожица Никълсън не би дала къщата под наем, но тя наивно си мислеше, че ако можеше да се види лично с нея, би могла да промени решението ѝ. Възложи големи надежди; и сега те бяха разбити.
Вятър грабна шапката ѝ. Тя я улови и я постави обратно на главата си.