— Кана чай струва значително по-малко от сборник на Марк Твен в червен марокен, Никълъс — скара му се тя.
Той не разбираше как човек може да изкара и ден без хайвер и шампанско и да оцелее. Стреснат от кризата си, се съгласи да спазва стриктно предписанията на доктор Екхард — всяко до едно с изключение на въздържанието от шампанско. Макар слаб и болен, се беше изправил в леглото си и бе заявил, че е човек, а не варварин и ако от него се очаква да живее като такъв, би предпочел да умре. Най-накрая Екхард се предаде, убеден, че душевният тормоз над пациента му ще му навреди повече от няколко чаши шампанско.
Подготвяйки се да се върне обратно в Челси Фиона си каза, че се налага да приеме ситуацията. С Ник трябваше да започнат да търсят ново място. Но сърцето ѝ не спираше да ѝ напомня за изящните извивки на железните балкони, за извисяващите се нагоре прозорци, които пропускаха толкова много светлина, за прекрасните огледала и за розите… О, розите! В представите ѝ изникваше картина на задния двор, изпълнен с жени в бели рокли и широкополи шапки, които пиеха чай. Чайна в тази къща би имала невероятен успех. Знаеше, че е така. Нямаше как да е провал.
Но вече се случи, каза си. Въздъхна и реши, че е най-добре да си тръгне, преди икономът да е повикал полиция — задача, която беше убедена, че ще изпълни с охота. По средата на стълбите чу вратата да се отваря. Обърна се.
— Тръгвам си — заяви. — Не е нужно да се ядосвате.
— Госпожица Никълсън ще ви види — обяви икономът.
— Какво? — попита объркано тя. — Защо?
— Нямам навика да обсъждам делата на работодателката си на стълбите — отвърна ѝ ледено.
— Извинете — каза тя и се изкачи обратно.
Икономът затвори вратата зад гърба ѝ и я прикани да влезе в тъмно преддверие, чиито стени бяха покрити с тапети в мрачен нюанс на виненочервено.
— Последвайте ме — инструктира я. Преведе я по дълъг коридор, по чиито стени висяха портрети на неприветливи на вид мъже и жени, и влязоха през масивни двойни дървени врати в салон, също така мрачен като преддверието. — Госпожица Финеган е тук, мадам — съобщи, а после изчезна, като затвори вратите след себе си.
Завесите бяха спуснати. Беше тъмно и на очите на Фиона, привикнали към ярката слънчева светлина навън, им отне известно време да се настроят. После я зърна… Седеше в другия край на помещението на диван с права облегалка. Отрупаната ѝ с бижута и опасана от прозиращи сини вени ръка лежеше върху бастун от абанос. С другата галеше сгушения в скута и шпаньол. Носеше черна копринена рокля с бордюр от бяла дантела на шията. Фиона очакваше изкуфяла стара жена, но погледът в сивите очи срещу нея беше изключително остър. А изражението върху сбръчканото ѝ лице, оградено от бяла коса, прибрана в стегнат кок, беше будно.
— Добър ден, госпожице Никълсън — започна притеснено Фиона. — Аз съм Фиона…
— Знам коя сте. Имате запитване относно моята собственост — проговори старицата и посочи към едно кресло с бастуна си.
— Така е, мадам — отговори Фиона и седна. — Бих желала да наема къщата. Искам да открия чайна на долните два етажа, притежавам собствен бизнес свързан с чай, а един приятел би желал да наеме горните етажи. Ще открие художествена галерия — разкри Фиона плановете им с Ник.
Жената се намръщи.
— Сградата е в ужасно състояние. Не можете ли да наемете друга?
— Търсих, но не открих толкова прекрасно място. Жалко, такава великолепна къща да бъде оставена на разруха, госпожице Никълсън. А розите… О, трябва да ги видите! Стотици и стотици цветове. В бяло, розово и жълто. Ще придават душа на мястото. Никой в Ню Йорк няма да може да се похвали с чайна, в чийто двор растат чаени рози. Просто знам, че хората ще се трупат.
Изражението на жената омекна при споменаването на розите.
— Накарах да ги изпратят от Англия — обясни. — Преди петдесет години. Лично ги посадих. Градинарят на баща ми настояваше той да го стори, но аз не позволих.
Фиона тъкмо започваше да се обнадеждава, да мисли, че постига прогрес, когато госпожица Никълсън присви очи.
— Откъде знаете за тези рози? — попита.
Фиона заби поглед в пода.
— Влязох — обясни смутено.
— В чужда собственост.
— Така е — призна. — Имаше разхлабена дъска и…
— Уилкокс — отсече презрително госпожица Никълсън. — Досега сигурно е забогатял от тези разхлабени дъски. Не минава и седмица, без някой да поиска да ми измъкне къщата от ръцете. Обикновено за никакви пари. С каква сума разполагате, госпожица Финеган?