Алек пусна стъблото и погледна към Майкъл.
— Странни неща са розите. Хората имат навика да ги смятат за деликатни и нежни. Но някои от тях са наистина издръжливи. Дай им лоша почва и сурови условия и пак ще виреят. Насекомите и сушата не ги спират. Окастри ги и те ще пораснат два пъти по-силни. Някои рози са истински бойци. Такива рози трябва да бъдат окуражавани по мое мнение.
Алек се отдалечи. Майкъл остана да се взира в розите, като хем проклинаше стария шотландец, хем го благославяше. След малко повече от минута се обърна към къщата. Фиона продължаваше да стои на прага. По лицето ѝ личаха едновременно тревога и надежда. Той я погледна, поклати глава и каза:
— Хайде. Да вървим в банката.
Глава 47
— Праскови! Прекрасни английски праскови. Не френски боклуци. Сладки праскови от Дорсет! Кой ще купи? Кой ще купи?
Гласът на Джо звучеше силно и ясно по Брътън Стрийт в модния Мейфеър. Беше почти обед. Слънцето беше високо. Температурата беше около двайсет и седем градуса, което беше истинска жега за Лондон. Той се къпеше в пот. Ризата му лепнеше на гърба. Синьото шалче около шията му беше чисто мокро. Тръгна от Ковънт Гардън точно преди изгрева и мускулите го боляха от усилието да бута сергията. Беше уморен и щастлив.
В джоба си имаше седем лири, две от които бяха чиста печалба. И имаше още две, скрити зад една дъска в конюшнята на Бакстър. Макар че напусна работата си при Ед, за да започне свой собствен бизнес, Ед му позволяваше да спи в сеновала му, стига да продължаваше да храни коня и да се грижи за него. Джо се радваше за това; не желаеше да плаща за стая. Нямаше желание да харчи и едно пени, което не се налагаше да бъде похарчено. Спестяваше за билет до Ню Йорк. Установи, че ще са му нужни шест лири за пътя, други шест, с които да живее, докато е там и още шест за два еднопосочни билета.
Осемнайсет лири бяха много, но щеше да се наложи да плаща за храна и квартира, докато издирва Фиона, а не знаеше колко време би му отнело. Може би само няколко дни, но можеше и да са седмици. А когато я откриеше, ако по някакво чудо не го отпратеше, ако в горкото си наранено сърце таеше дори искрица обич към него, може би щеше да успее да я убеди да му даде втори шанс и да се върне заедно с него. Искаше да е спокоен, че има достатъчно пари, за да плати билетите им с Шийми обратно до Лондон.
— Джо Бристоу, насам!
Джо се обърна по посока на гласа. Беше Ема Хърли от номер двайсет, кухненска прислужница, четиринайсетгодишно момиче, дошло от Девън, което приемаше престоя си в Лондон като една голяма авантюра. Стоеше до градинската порта при входа за прислугата, облечена в сива рокля и бяла престилка с бели маншети и яка. Джо ѝ се усмихна, докато подкарваше сергията в нейна посока. Харесваше Ема. Беше с розови бузи и кипеше от дяволитост. Срещна я само преди две седмици и вече знаеше всичко, случващо се на номер двайсет. Господарят ѝ беше смахнат, а господарката жестока, готвачката и икономът не спираха да се карат, а новият камериер беше много красив. Ема дърдореше на всички за всичко — включително и за него. Каза на приятелките си — прислужници и бавачки в околните къщи, — а те уведомиха готвачките и благодарение на нея сега имаше над десет нови клиентки само на Брътън Стрийт.
— Новото момиче току-що съсипа огретена от карфиол — съобщи тя с кискане. — Изгори го до черно! Готвачката ѝ даде да се разбере. Не си чувал такова опяване, Джо. Дай ми две глави. И връзка магданоз. О, и няколко праскови. Госпожата току-що ни уведоми, че би желала сладолед с праскови след вечеря. Точно когато трябва ни го съобщава, нали? Ще е чудо, ако замръзне навреме. Готвачката побесня заради карфиола. Мислеше, че ще се наложи да прати някого до магазина. Но аз я успокоих, че ти ще се появиш всеки миг. Спаси живота на горкото момиче.
Джо приготви исканото от Ема. След като тя плати и той ѝ върна рестото, връчи ѝ голяма торба ягоди.
— За теб са. Не казвай на готвачката. — Усмихна ѝ се широко. — Реших, че може да ги споделиш с един конкретен камериер.
— Приключих с него, Джо. Хванах го да се натиска със салонната прислужница. Ще ги поделя със Сара, новото момиче. Готвачката я накара да изтърка кухненския под за наказание. Тази вечер ще ѝ е нужно нещо, с което да се поглези, ако доживее, разбира се.
— Ема, къде си, момиче? Побързай! — проехтя нечий глас отвътре.