— По-добре да вървя. А и ти също, Джо. Уелси от номер двайсет и едно ти маха. Ще се видим утре. До скоро. И благодаря за ягодите.
Джо пое напред. Спря още седем пъти на Брътън Стрийт, преди да се насочи към Бъркли Скуеър. Купчините плодове и зеленчуци на червената му количка с надпис „Монтагюс — среща на качество и удобство” се бяха смалили забележимо. Тревожеше се, че може да свърши стоката, преди да е приключил с обиколката си. Тази сутрин продажбите вървяха добре.
Планът му започваше да действа. Първо беше обезкуражен; идеята му не срещна голям интерес в началото. На готвачките и помощничките им отне известно време да разберат, че той не е момче за доставки към някой магазин и че продава стоката — по-точно най-добрата стока, а не увехнали стари марули, от които собственикът на магазина се опитва да се отърве — директно на тях. Спестява им пътя. От полза им е, ако нещо им се е свършило.
Сега вече го очакваха в много от къщите и често забелязваше нетърпеливи погледи, потропване с крак или рязко мърморене от страна на някоя затормозена жена, ако се случеше да се забави. Цените му бяха малко по-високи от тези на околните магазини — защото доставяше само първокачествена стока — но никоя от клиентките му не протестираше. Разпознаваха качеството, като го зърнеха.
На върха на Бъркли Скуеър подпря сергията за малко, за да обърше чело. Беше трудна за бутане и тежка, с дължина метър и половина и широчина един метър, имаше две колела отпред и две отзад, а от единия край стърчаха две дръжки. Спирачката не позволяваше да се изтъркаля надолу по хълма. С нея се маневрираше трудно, особено когато беше натоварена със стока. Кон и каруца биха били изключително подобрение. Можеше да кара повече стока и да се придвижва по-бързо. В крайна сметка щеше да си купи всичко нужно, но не и преди да се върнеше от Америка. А когато се случеше щеше да наеме брат си Джими да бута сергията по втори маршрут. Щеше да добавя каруци и маршрути всеки път, щом имаше възможност, а после един ден щеше да открие и магазин. Магазина, който винаги беше искал. И може би, само може би, щеше да е способен да го дели с момичето, което винаги беше желал.
Когато отново тръгна по пътя си, сергията му се стори дори по-тежка, но не възразяваше. За първи път от много време почувства малко надежда. А тази надежда му даваше сили. Усещаше се така, сякаш може да я бута из целия Мейфеър, из целия Лондон, през цялата страна и дори до Шотландия, ако това щеше да помогне да си върне Фиона.
— Сладки и червени ягоди! — викна. — Сложете ги в десерта си. Вижте ги само, дами.
Разполагаше с общо четири лири. Ако извадеше късмет и бизнесът продължаваше да върви добре, след няколко седмици щеше да е събрал осемнайсетте лири, нужни му, за да стигне до Ню Йорк. Там щеше да открие Фиона. Да разговаря с нея и да я накара да разбере колко искрено съжалява за стореното от него, колко много я обича и някак да я накара да го заобича отново. Трябваше да го направи. Тя беше единственото нещо, което желаеше на света, единственото от значение за него. Веднъж изгуби представа за това и загуби и нея. Може би щеше да получи шанс да си я спечели пак — шанс, който знаеше, че не заслужава, но за който щеше да се хване с двете си ръце, ако само се добереше до него.
Глава 48
— Мартин! — викна Уил на кочияша си от стълбите на кметството. — Към офиса ми! Възможно най-бързо. Чака те десетдоларова банкнота, ако ме откараш, преди да е настъпил кръгъл час!
Той скочи във файтона си и затвори вратата. Мартин размаха камшика; имаше десет минути да измине трийсет пресечки. В мига, в който возилото се отдели от бордюра, Уил се хвърли на седалката и нададе силен ликуващ вик. Беше негов! Успя! Спечели договора за първата подземна железница в Ню Йорк.
След години планиране и месеци, прекарани в опити да успее да докаже, че планът му е по-добър от този на Огъст Белмонт, най-накрая убеди кмета. Току-що излезе от среща, на която финализираха всичко. Документът се намираше в ръцете му, по-точно в горния джоб. Първата копка можеше да бъде направена след някакъв си месец. След всички вложени време и усилия, след всички похарчени пари най-накрая имаше разрешение да действа.
Нямаше търпение да уведоми синовете си, че договорът е техен. Щяха да изпаднат в екстаз. Спечелването му значеше всичко за Уил-младши. Работи така усърдно за това. Уил си представяше изражението му и възторжените му възгласи, когато чуеше новините. И веднага след това щеше да каже на Фиона. Не я беше виждал от дни. Всъщност от две седмици. Завършването на договора за метрото ангажираше всяка минута от деня му. А и тя беше толкова заета с новата си покупка — онази сграда на Ървинг Плейс — че също нямаше свободно време. Тази вечер обаче щеше да я види. И щеше да я изведе на вечеря без значение колко протестира и без значение дали твърди, че е заета. Тази вечер щяха да празнуват. Само двамата. Дано Ник беше свободен да я придружи. От него беше по-лесно да се отърват, отколкото от Мери. Нямаше търпение да е с нея, да седи на масата срещу нея и да се взира в изумителните ѝ очи с цвят на сапфири, а по-късно да я поеме в обятията си, дори да не му разреши да я отведе в леглото.