Фиона въздъхна и зарови в сандъка. Покупките, които направиха в антикварния магазин в Ист Енд, пристигнаха по-рано същия ден. В момента тя ги разопаковаше. Измъкна сребърните прибори, пъхнати под охладителя. Ник бе настоял да ги купи. Бяха отишли да оглеждат новопристигнали вещи от голяма къща на Мадисън Авеню, чийто собственик бе починал. Докато Ник избираше порцелан и ленени покривки и салфетки, тя разглеждаше среброто. Открила бе три частични комплекта от чисто сребро и един пълен комплект посребрени прибори и реши, че ще вземе посребрените. Не бяха толкова хубави като онези от масивно сребро, но поне всичките бяха еднакви.
— Не бъди глупава — скара ѝ се Ник. — Комплектите са за салонните управители и новобогаташите. Купи масивното сребро.
През последните две седмици, докато строителите работеха върху сградата, Фиона и Ник претърсваха антикварните магазини и такива за вещи втора ръка, за да открият нужното им. Сдобиха се с прекрасни мебели — две абаносови бюра и подхождащи столове за Ник, а също и тапицирани дивани, та клиентите му да могат да посядат. А за нея — позлатен скрин в стил Луи XV, където да съхранява кейковете и сладкишите, изящни кресла с бродирана дамаска, масички за кафе в стил кралица Ан, мебели от ковано желязо за градината, лиможки порцелан, покривки „Фрете” и четири почти нови копринени завеси във великолепен нюанс на зеленото — всичко на минимална стойност в сравнение с онова, което би платила, ако бяха нови.
Работата на Ървинг Плейс номер 32 напредваше, макар и не без периодически непредвидени сътресения — като ръждясала отходна тръба, течащ покрив и напречни греди, унищожени от термити. Къщата гълташе бързо парите, заети от Първа търговска банка и това я тревожеше. Непрекъснатият надзор над работниците — да ги накара да свършат точно каквото искаше тя и да го сторят в срок — я правеше избухлива. А тичането напред-назад между Осмо Авеню и Ървинг Плейс я изтощаваше. Но въпреки всичко тя беше невероятно щастлива. Всяка вечер заспиваше и всяка сутрин се будеше развълнувана, изпълнена с мисли за чайната си, нейната „Чаена роза”, и колко прекрасна ще бъде. Всяка сутрин, когато пристигнеше там, бързо преминаваше през всички помещения да провери какво е направено предишния ден, а сърцето ѝ се пълнеше с гордост и щастие. „Чаената роза” беше нейната рожба. Беше дала живот на идеята, подхранваше я и скоро щеше да се радва на процъфтяването. За разлика от магазина за хранителни стоки това място беше нейно и само нейно.
— Какво мислиш за цвета, Фий? — викна Ник от стълбата.
По-рано същия ден отидоха при търговеца на бои и Ник го накара да бърка комбинация след комбинация, за да изберат цветове за неговите и нейните помещения.
— Аз искам нежно бяло за моята галерия плюс тревистозелено за перваза — обясни. — Да не е прекалено зелено, но не и прекалено жълто. Светло, но не толкова светло, че да се изгуби. Всъщност цвят на целина, но с една идея бежово да го смекчи. А за чайната искам кремаво със само една идея розово. Цвят на поруменяла жена и не го правете оранжево. Представям си розови листенца, а не кайсия.
Фиона имаше усещането, че човекът се кани да го убие.
Тя погледна към цветовете на стената и избра най-светлия от тях, топло бежово с намек за розово в него.
— И аз харесвам този най-много — заяви той.
Тя го погледна и забеляза тъмните кръгове под очите му. Беше почти девет часът. Работеха от повече от дванайсет часа.
— Слез от там. Веднага. Отиваш да си легнеш.
— Но още не съм свършил — запротестира той.
— Ще довършиш на сутринта. Уморен си. Личи по лицето ти. Няма да позволя да се изтощаваш така, Ник. Сериозно говоря. Знаеш какво стана последния път.
— Но аз се чувствам съвсем добре…
— Никълъс Соумс, не можеш да отвориш галерия, ако си мъртъв — заяви строго.
Той се предаде и слезе от стълбата. Затвори кутиите с боя и натопи четките в буркан с терпентин.
— Ами ти? И ти се нуждаеш от почивка — каза ѝ.
— Няма да се бавя. Ще разопаковам още малко и се прибирам.
Ник я целуна за лека нощ, като я изцапа с боя, докато го правеше, и пое към апартамента си на последния етаж. Фиона протегна уморените си крайници, след като той си тръгна в опит да се отърве от схващането. Канеше се да продължи с разопаковането, когато някакво движение в градината привлече погледа ѝ. Бяха розите. Виждаше как се полюляват от вятъра през новопоставеното стъкло на прозореца. Неспособна да им устои, излезе навън. Те бяха нейни създания, нейни цветя и тя беше тяхна. Докато се разхождаше из градината, достави ѝ удоволствие начинът, по който я поздравяваха поклащащите се пищни цветове.