Нощното небе беше ясно и обсипано със звезди. Въздухът беше хладен, а тревата под босите ѝ крака мека. Привлече я ароматът на една близка роза. Доближи лице към бледожълтия цвят и се наслади на усещането от допира на листенцата до лицето ѝ, а до слуха ѝ достигна звукът от нечии стъпки по застланата с камъчета пътека зад гърба ѝ. Не се обърна. Знаеше чии са.
— Като ти казах да си лягаш, бях напълно сериозна. Защо си обратно долу?
— Това не е особено любезен поздрав.
Тя се завъртя.
— Уил! — възкликна.
Не го беше виждала от дни.
— Ник ми отвори. Позвъних на грешен звънец. Виж се само! — каза развеселено, докато търсеше чисто местенце по лицето ѝ, където да я целуне. — Мръсна си. Исках да те изведа на вечеря. Да празнуваме. Но никога няма да те пуснат в „Делмоникос” в този вид. Не мисля, че биха те приели дори в долнопробна кръчма на Бауъри. Какво си правила, за бога?
— Работих тук през целия ден. Прашно е. А Ник току-що размаза боя върху мен. Какво ще празнуваме?
Уил се усмихна широко.
— Метрото на Макклейн. Получихме договора.
Фиона нададе радостен възглас, искрено доволна заради Уил. Знаеше колко усилено се беше трудил и какво означаваше това за него.
— О, Уил, поздравления! Толкова се вълнувам заради теб! — Той я вдигна въпреки протестите ѝ, че ще го изцапа и я завъртя. Когато я пусна на земята, тя хвана ръката му и го поведе към една току-що купена желязна пейка. — Разкажи ми. Искам да науча всичко.
Той ѝ описа изминалите две седмици, цялата свършена работа, всички срещи, спорове и придумвания. Каза ѝ колко прекрасно се е почувствал този ден, когато кметът най-накрая го е уведомил, че проектът е негов. И колко въодушевени са били синовете му, когато им е съобщил новината. Как най-големият от тях е настоял всички да отидат в „Юниън клуб” за по питие. И как са се понапили заедно. Малко прекалено. Още не бил съвсем изтрезнял. И как Уил-младши се извинил за поведението си, казал му, че иска да се види с Фиона и предложил да я заведе в имението, където да се срещне с цялото семейство.
Фиона беше изненадана и същевременно доволна да чуе за тази промяна. Означаваше, че най-накрая е приел връзката им. Знаеше, че отказът му да се запознае с нея нараняваше баща му жестоко. А и нея не караше да се чувства добре.
— Ела в провинцията за уикенда — каза Уил. Доведи Ник и Мери и цяла команда полицаи като придружители, ако това ще накара чичо ти да се чувства спокоен.
— С удоволствие, Уил, но бояджиите планират да започнат в събота. Може би следващия уикенд.
— Не, този уикенд. Настоявам. — Той пое ръката ѝ в своята и потърка боята върху нея с носната си кърпа. — Работиш прекалено усилено, Фиона. Повече от прекалено. Не искам да го правиш. Вече не. Не желая вече никога да работиш по този начин. Искам да се грижа за теб, да те глезя и да те освободя от всякакви тревоги и притеснения.
Фиона го погледна, сякаш е полудял.
— Уил, за какво говориш, за бога?
Но вместо да ѝ отговори, той я пое в прегръдките си и я целуна така страстно, че я остави без дъх.
— Толкова много ми липсваше. Вече никога не искам да сме разделени за толкова дълго.
— Няма да бъдем, Уил — увери го тя и докосна бузата му, като се чудеше дали питиетата със синовете му го бяха направили така странен. — Вече имаш договора си и чайната е на път да бъде завършена. Не след дълго ще отвори и няма да се налага да прекарвам тук толкова дълги часове. Вечерите ми отново ще са свободни и…
— Искам нещо повече от вечерите ти, Фиона. Желая сутрин да те целувам за добро утро в нашето легло. Искам да се храним заедно и да те гледам на масата срещу мен. Искам да се прибера у дома в края на деня и да зърна красивата ти усмивка, а децата ни да тичат към мен.
Той бръкна в джоба си и извади малка кутийка. И макар вечерта да беше топла, на Фиона внезапно ѝ стана много студено. Той я отвори и извади разкошен пръстен с диамант, плъзна го на пръста ѝ и каза:
— Фиона, ще се омъжиш ли за мен?
— Мили боже! Само погледни размера му! Голям е колкото яйце! — възкликна Майкъл.
— Престани да преувеличаваш — скара му се Фиона.
Той извади от кутията огромния шлифован диамант и го показа на Мери.
— Прекрасен е, Фиона! Защо го държиш в кутията? Защо не го носиш? — попита.
— Не мисля, че е редно.
— Защо не? — попита Майкъл. — Твой е, нали?