Затвори очи и се постара да си представи какво би било да се намираше в едно легло с Уил, опита да си представи лицето му, да почувства ръцете и устните му върху тялото си да я милват нежно. Но кафявите очи, които се опита да извика в съзнанието си, бяха сини като небето. Разбърканата и прекалено дълга коса беше руса. Устните, шепнещи името ѝ, не бяха тези на Уил.
— Обичам те, Фий — мълвяха. — И винаги ще те обичам.
Той беше този, за когото изгряваше и залязваше слънцето и за когото пееха птиците. Онзи, без когото тя не можеше да живее.
— Не — прошепна трескаво. — Махай се. Моля те, върви си.
Бяха минали седмици, откакто за последно беше мислила за него, откакто си беше позволявала да си припомни чертите на лицето му, гласа му. Опита се да отблъсне образите, но ги беше потискала твърде дълго. Разкъсваха оковите и се изсипваха навън, нежелани и излишни, милиони спомени за Джо: начинът, по който гледаше реката, как примигваше към нея на слънчевата светлина; смеха му, аромата му, когато беше потен от работата на пазара, или съвсем чист след неделната си вана; усещането за ударите на сърцето му под дланта ѝ. Мощта и яснотата им бяха зашеметяващи. Сякаш той беше тук в стаята заедно с нея, като че можеше да се протегне и да го докосне. Но знаеше, че щом отвори очи, нямаше да открие нищо и никого. Щеше да е сама. Измежду тъмните ѝ мигли се прокраднаха сълзи. Заплака тихо заради болката от копнежа.
Наложи си да мисли за Уил, за всичките му прекрасни качества, опита се да се убеди, че той е човекът, когото обича сега, а не Джо. Но сърцето ѝ не я слушаше. Беше се зазидало за нарежданията ѝ. То беше направило своя избор преди много време и беше отблъснато.
И сега я болеше в гърдите ѝ, разбито и празно, студено като камък.
Отвори очи и отново погледна към отражението си. Зърна мокро от сълзи лице, белязано от тъга и гняв. Видя тяло, което сега беше живо и младо, но някога щеше да се сбръчка. Видя млада жена, която един ден щеше да остарее — сурова, коравосърдечна и сама. И ѝ стана ясно, че ако веднъж завинаги не пропъдеше Джо, ако не приемеше любовта, предлагана от Уил, щеше да свърши като госпожица Никълсън — с пропилян живот, прекаран в оплакване на нещо, което никога не е съществувало.
Бързо се облече отново, а после извади кутийката с пръстена от бюрото си. Отвори я и плъзна пръстена на пръста си. Поспря за миг на вратата на спалнята и се ослуша. Не се чуваше нито звук. Мери се беше качила горе. Майкъл си беше легнал. Взе си чантата и безшумно напусна стаята и дома си, решена да погребе миналото завинаги и да се отдаде на бъдещето си.
— Не можеш да прокараш тунел от там. Вече ти го казах, Хю — каза Уил. Стоеше насред дневната към спалнята си и стискаше основата на високия си черен телефон, сякаш се опитваше да го удуши. — Как ще взривяваш? Ще запратиш Централна гара право в Ийст Ривър! Ще използваме способ с изкопаване и зариване. Правим изкоп, полагаме релсите и закопаваме… Какво? Не те чувам… Изчакай…
Уил запокити слушалката върху бюрото си, като си обеща в някой скорошен ден новосъздадената Макклейн Къмюникейшънс да отправи силен шут по задника на „Америкън Бел“. Когато линията стана по-чиста, продължи разговора си с кмета, защото другият мъж нямаше нищо по-добро от проекта за метрото, с което да запълва времето си в събота в полунощ. Той самият вече беше по пижама и се канеше да се оттегли с чаша вино и книга, когато телефонът иззвъня.
Сега беше въвлечен в дискусия на тема строителството на метрото, когато желаеше единствено да си легне и да утеши наранената си гордост. По-рано същата вечер направи на Фиона предложение за брак. Надяваше се да се хвърли в обятията му и да каже „да“. Вместо това тя помоли за отсрочка, за да си помисли. Целуна го и го увери каква чест е за нея. Каза му, че го обича и той ѝ повярва. Но докато я държеше в обятията си, почувства у нея някаква скованост, предпазливост, която му беше твърде добре позната. Отдръпна се от него, както правеше винаги, когато той приближеше твърде много.
— Сега чуваш ли ме? Добре. Разрушаване? Ами да, то се знае. Полагането на релси под целия град няма как да не включва и разрушаване.
Внезапната поява на иконома му на прага го стресна. Мислеше, че вече си е легнал.
— Търсят ви, господине — прошепна.
— Кой е? — произнесе безмълвно Уил.
Първо обаждане от кмета, а сега и посетител. По това време на нощта? Какво им ставаше на хората?