— Госпожица Финеган.
Уил вдигна пръст пред устните си, за да го накара да замълчи. Понякога некачествените услуги, предлагани от „Америкън Бел”, бяха от полза.
— А? — викна. — Хю, губиш ми се… Линията се разпада отново. Какво? Не те чувам… — Той хлопна слушалката на Стойката. — Ако звъни, не го вдигай — нареди и изхвърча през вратата, втурна се по коридора и после надолу по стълбището към преддверието.
Фиона стоеше там. Имаше раздърпан вид. Косата ѝ падаше пусната свободно, а лицето ѝ беше порозовяло и обсипано с капчици пот.
— Какво има? — попита разтревожено той. — Какво не е наред? Задъхана си!
— Аз… тичах — отвърна тя, като все още повдигаше гърди учестено.
— Тичала си? Откъде?
— От вкъщи.
— Какво? По целия път от Осмо авеню? Фиона, полудя ли? В този час навън се разхождат какви ли не типове. Можеше да ти се случи нещо.
— Не ми се карай, Уил; не можах да намеря наемен файтон. Трябваше да дойда… Аз… — Толкова беше запъхтяна, че не успя да завърши изречението си. — О, Уил… — изпъшка. Зарови ръце в косата му, придърпа лицето му към своето и го целуна. — Исках да отговоря с „да“! Да, ще се омъжа за теб!
Уил беше изненадан да види Фиона и внезапният обрат на събитията го смая.
— Фиона, аз… не знам какво да кажа. Много се радвам, но… сигурна ли си? Мислех, че ти е нужно известно време.
— Не ми е нужно. Взех решение. Искам да стана твоя жена. Стига ти още да го искаш.
— Разбира се, че го искам. Повече от всичко на света.
Той я придърпа към себе си, трогнат, че е тичала толкова дълго, за да го уведоми за желанието си да е негова. Когато го помоли за време, той реши, че ѝ е нужно просто за да намери начин да се раздели тактично с него. А сега тя беше тук, в обятията му, и сбъдваше най-съкровените му мечти.
— Ела и седни — покани я той, засрамен от внезапно предрезгавелия си глас. — Задъхана си като състезателен кон. Искаш ли чаша вино? Току-що отворих бутилка. В спалнята ми е. Иди да седнеш в кабинета. Аз ще я донеса. Или може би ще желаеш нещо студено?
— Онова, което бих искала, е вана — заяви тя, като пренебрегна поканата на Уил да го изчака в кабинета. Последва го по стълбите.
— Вана ли? — Той се обърна и я изгледа, както се бе запътил към спалнята, като се почуди дали всичко това не беше размътило съзнанието ѝ. — Мислех да ти предложа питие и после да те изпратя до вкъщи. Ужасно късно е.
— Няма да се прибирам у дома — отвърна тихо тя. — Тази вечер ще остана тук. С теб.
Уил, който тъкмо беше хванал бутилката, я остави шумно обратно.
— Разбирам — отговори. — Напълно сигурна ли си?
— Да.
Тя прекоси стаята и го целуна отново. Сладостно. Страстно. После разкопча блузата си и я съблече, свали полата и обувките си и се изправи пред него само по бельо. Камизолата ѝ беше влажна от пот и лепнеше по кожата ѝ. Той успяваше да зърне формата на гърдите ѝ през тъканта и по-тъмните на цвят зърна. Искаше да я отнесе до леглото си и да се люби с нея. Веднага. На мига. Дори без да губи време да съблича халата си. Но нямаше да го направи. Щеше да е бавен. Някак щеше да намери достатъчно самоконтрол, за да не я обладае на мястото, където стоеше.
— Уил, току-що съм тичала през безброй пресечки. Потна съм като черноработник. Мислиш ли, че ще е възможно да си взема вана? Тук има ли бани? Или ще се наложи да изнеса коритото и да стопля малко вода?
— Не, разбира се, че не — отвърна той през смях. — Насам.
Преведе я през спалнята си — стая с напълно мъжко излъчване — към банята, огромно помещение, облицовано с бял мрамор от Карара, с персийски килим на пода, две мивки, огромни огледала в рамки по стените и масивна мраморна вана в центъра.
Завъртя кранчетата, а после порови из шкафовете за нещо, с което да ароматизира водата. Единственото, с което разполагаше, като се изключеше одеколонът му за след бръснене, беше сандалово дърво. Нямаше нищо сладникаво с аромат на цветя. Щеше да се наложи да е сандалово дърво. Изсипа малко във водата и се загледа в образуващата се пяна, после извади кесия за тяло и я остави насаме. След няколко минути, притеснен, че е пропуснал нещо, почука на вратата и каза:
— Добре ли си там вътре? Нужно ли ти е нещо?
— Добре съм. Само малко самотна.
— Би ли желала компания? Няма да гледам.
Фиона се засмя.
— И без друго няма да видиш нищо. Пяната е толкова много, че сякаш лежа в целувчена торта. Колко от шишето изсипа?
— Прекалено много, предполагам — отвърна той смутено и влезе. — Съжалявам, обикновено тези неща ги правят прислужниците. Ето, искаш ли глътка вино?
Той дръпна един стол до ваната, седна и ѝ подаде чашата.