Глава 49
— Познаваш ли Джо Бристоу? — попита Роди един мъж, който товареше ябълки на сергията си.
Мъжът хвърли поглед към униформата му.
— Никога не съм чувал за него, приятел.
Роди зададе същия въпрос на друг човек, който наместваше наочниците на магарето си.
— Кой иска да знае? — попита мъжът подозрително. — Загазил ли е?
Както повечето търговци той таеше дълбоко недоверие по отношение на полицията и се чувстваше длъжен да защитава своите.
— Не е загазил — обясни Роди. — Приятел съм му. Трябва да го видя.
— Опитай при „Финмор”. Висококачествената продукция на „Финмор”. Виждаш ли надписа? Надолу по улицата и вляво. Оттам купува стоката си.
Роди благодари на човека и забърза. Надяваше се да не е закъснял. Беше едва четири и половина. Газените лампи още не бяха угасени и слънцето щеше да се покаже поне след час, но търговците започваха работния си ден в тъмни зори. Роди беше приключил със смяната си половин час по-рано, за да се качи на дилижанс и да стигне рано до Ковънт Гардън. Искаше да хване Джо, преди да е поел на своите обиколки. Обмисляше една идея още откакто Джо и майка му го бяха посетили в апартамента му няколко седмици по-рано, за да го уведомят, че знаят къде е Фиона. Беше му нужно обаче съгласието на Грейс, за да я приложи, а той се колебаеше да я попита. Тя беше търпелива жена, но търпението на всеки си имаше граници. И после предишната вечер — напълно неочаквано — тя му сподели същата идея. Той я целуна и ѝ заяви, че е жена за милиони.
Роди беше убеден, че Джо е прав за местонахождението на Фиона и беснееше, задето сам не се беше досетил. Беше така убеден, че не е отишла далече; никога не му хрумна, че може да е отпътувала за Америка. Джо и Роуз се разочароваха горчиво, когато им каза, че не разполага с адреса на Майкъл, защото Фиона беше взела принадлежащото на семейството, включително и писмата от чичо си. Все пак беше убеден, че Майкъл живее в Ню Йорк и държеше някакъв магазин там.
Също така вярваше, че Джо трябва да се добере до Америка при първа възможност. Имаше вътрешно усещане по въпроса. Не знаеше точно каква е причината — в това чувство нямаше никаква логика. Джо я нарани и тя ясно даде да се разбере, че вече никога не желае да го вижда. Но дълбоко в душата си Роди бе убеден, че тя се нуждае от него. На момента. Доверяваше се много на интуицията си; винаги го беше правил. Хората казваха, че полицаите — добрите полицаи — имат шесто чувство за нещата. Като например кой казва истината и кой не. Какво би било следващото действие на един беглец. Шестото чувство на Роди никога не го беше подвеждало. Когато наближи „Финмор”, забеляза Джо. Тъкмо се канеше да потегли. С него имаше друго момче.
— Джо! — викна. — Джо Бристоу.
Той се обърна и остави количката на земята.
— Какво правиш тук, Роди? — попита. — Сега районът ти Ковънт Гардън ли е?
— Не, дойдох да те видя.
— Нещо не е наред ли? — попита той, внезапно разтревожен. — Не е нещо свързано с майка ми, нали?
— Не, момче. Успокой се. Всичко е наред. Вчера се натъкнах на майка ти. Каза ми, че си започнал собствен бизнес и слагаш пари настрана, за да издирваш Фиона.
— Да.
— Колко ще са ти нужни?
— Около осемнайсет лири, струва ми се. За билета, стая и…
Роди го прекъсна.
— Колко имаш?
— Около шест лири. Плюс минус някой шилинг.
— Ето… — Роди бръкна в джоба на панталона си и измъкна сноп банкноти. — Това са спестяванията ми. И тези на Грейс. Общо петнайсет лири.
Джо погледна парите в ръката му и поклати глава.
— Роди, не мога да ги взема.