Джо и Брендън бяха решили да наемат стая заедно. Брендън, едър и червенокос ирландец на двайсет и една, пристигаше в Америка от ферма в покрайнините на Конемара, за да си търси късмета. Възнамеряваше да работи като черноработник в Ню Йорк, докато събере достатъчно пари да се придвижи на запад и после да издирва злато в Калифорния. Бил чул, че трябвало да отидеш в Боуъри, за да намериш евтина квартира. Джо се сближи с него през седмиците, прекарани заедно. Разказа му за Фиона и как се надява да я открие.
Алфи и Фред бяха емигрирали от бедно село в Сицилия, за да работят за свой братовчед в Лондон, който бил в бизнеса със сладолед, докато съберат пари за билети до Ню Йорк, и се канеха да се присъединят към майка си, баща си и други членове на семейството в апартамент на Мълбъри Стрийт, притежаван от чичо им. Джо щеше да се сбогува със съжаление с братята Ферара. Четиримата се бяха позабавлявали добре заедно с игра на карти, пиене на бира и танци при импровизирани празненства на палубата за трета класа.
Бяха се учили едни други на избрани фрази на италиански и английски. Дразнеха Брендън заради ирландския му акцент. Бяха се смели, шегували и бъбрили нощем, всеки легнал на своята тясна койка.
— Накъде ще поемете? — попита Алфи, който заедно с брат си се присъедини към Джо и Брендън.
— Не сме сигурни — рече Брендън. — Мислехме да тръгнем към…
Думите му бяха прекъснати от смразяващ кръвта вик. Той отскочи назад ужасено, като дръпна Джо със себе си, когато една чернокоса жена се устреми към тях.
— Дечицата ми, бебчетата ми! — зави тя и се хвърли към Алфи и Фред като ги засипваше с целувки. — Боже мили, благодаря ти!
Последваха я шест деца и сбръчкана стара жена, която целуваше броеницата си. Няколко по-млади жени, някои с бебета на ръце, също се скупчиха около тях. Петима или шестима мъже, млади и стари, стояха встрани от цялата гюрултия, усмихваха се един на друг и се потупваха по раменете.
— Боже, каква врява — обърна се Брендън към Джо. — Ако са такива, като са радостни, не бих искал да ги виждам нещастни.
Джо се засмя, докато наблюдаваше как Алфи и Фред прегръщат ридаещата си майка. После приближиха към възрастната жена, която пое лицето на всеки от тях в кокалестите си ръце и ги целуна поред. Прегръщаха и биваха прегръщани — буйно — от всички присъстващи и после започнаха с представянето. Джо и Брендън се запознаха с господин и госпожа Ферара, с бабата, двамата дядовци, чичо Франко, леля Роза, братя, сестри, братовчеди и племенници. Още просълзена, майката на момчетата целуна Брендън и Джо, а после забърбори на синовете си на италиански, като ги перваше от време на време по гърдите с опакото на ръката си.
— Да, мамо, да, наши приятели са — каза ѝ Алфи. После се обърна към спътниците си по море. — Майка ми настоява да дойдете в нашата къща. Да хапнете. — После добави под нос. — Съгласете се. Готви от една седмица.
Джо и Брендън заявиха, че на драго сърце приемат поканата, което им спечели нов водопад от целувки. Метнаха чантите си на гръб и поеха след шумното семейство Ферара, като се озъртаха по пътя. Джо не можеше да повярва колко голям и оживен град е Ню Йорк. Беше така завладян от сградите и от експанзивността на хората, че забрави да гледа къде върви и се сблъска с момче, което носеше рекламни табла на гърдите и гърба си.
— Съжалявам, приятел — извини се.
Момчето му се усмихна.
”Тас Тий” — Тайнствен, автентичен, специален“ гласеше надписът на таблата.
— Няма нищо, господине. Ето ви безплатна мостра — каза момчето и му подаде малка кутийка чай.
Джо, благодари и се обърна да покаже подаръка си на Брендън, но той се беше придвижил напред и беше зает да намига на красива блондинка с невинни очи, спряла се на тротоара.
— Дръж се прилично — скара му се Джо. — Ще вземат да ни арестуват, а едва пристигнахме.
— Да, и определено ще останем, ако всички момичета са като това. Само се огледай. Безкрайно синьо небе. На хоризонта няма нито един проклет дъждовен облак. Също така е топло. Доколкото виждам, няма и полета с картофи. Ако съм наистина късметлия, може изобщо да няма картофи. Едва слязохме на сушата, а вече ни поканиха на обяд. Това място ми харесва, Джо. Обзалагам се, че човек може да се устрои добре тук.
— Огромно е, Брен. Гигантско! Може да се изгубиш и вече никога да не намериш пътя — промълви Джо, вперил поглед в оживената улица.
Брендън го изгледа продължително.
— Тревожиш се за твоето момиче, нали?
— Да.
— Недей. Ще я намериш. Знам, че ще стане така. Според всичко, което ми каза, трябва да е някъде тук. Доколкото ми е известно, имаш само един проблем.