— Какъв е той?
— Ако е толкова хубава, колкото казваш, по-добре се моли аз да не я открия пръв.
Джо завъртя очи. Прехвърли тежката си чанта от дясното на лявото рамо. Докато пресичаха Бродуей, зърнаха да преминава елегантна карета.
— Като забогатея, ще имам точно такава — заяви Брендън. — И ще наема англичанин да я управлява. Може да си късметлия и да си ти.
— Целуни ме отзад, Брендън — отвърна разсеяно Джо, като се озърташе наоколо, оглеждаше преките, витрините на магазините, лицата на отминаващите хора с надеждата по някаква чиста случайност да засече Фиона.
Въодушевеният Брендън започна да свирука. Скоро това му омръзна и запя:
Сбогом на ваденето на картофи, приключих с тях.
Все тъй съм беден, а бял ден не видях.
Отивам в Калифорния, без да се мая
и не картофи, а чисто злато ще копая.
Няколко от младите италианки хвърлиха поглед назад към него. Той се ухили, надигна шапка и премина на следващия куплет:
Ще обикалям неуморно с усмивка на уста
кръчми, игрални зали и други хубави места.
— Брендън, това са сестрите на Алфи и Фред — предупреди го Джо.
— И дори не знаят за какво пея.
Обещах им у дома, че ще се върна славен и богат,
ала не преди това да съм обиколил цял свят.
Джо се засмя на своя неукротим приятел. Високият му дух беше заразен. И той беше напълно прав. Фиона беше тук. Някъде в този град. Той просто трябваше да я открие.
Ник се взираше във Фиона, като че бе полудяла. Поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти ушите си, защото не я е чул правилно. Не можеше да повярва на току-що казаното от нея.
— Ник? — заговори колебливо тя. — Какво не е наред? Мислех, че идеята ще ти хареса. Мислех, че ще се зарадваш. Това значи, че ще има толкова повече място за теб и…
— Какво не е наред ли? — успя да продума най-накрая. — Какво не е наред? Фиона, заявяваш, че ми даваш цялата сграда. Уведоми ме, че няма да откриеш „Чаената роза”. Това не е наред!
— Моля те да не крещиш.
— Просто не те разбирам — заяви той, докато крачеше из дневната си. — Ти обожаваш тази къща. Толкова се бори, за да я получиш. Убеди онази стара побъркана коза да ти я продаде срещу минимална сума, убеди банката да ти заеме парите и работи като вол в продължение на седмици, за да я превърнеш в нещо красиво. Сега си почти на финала и просто ще изоставиш всичко? За бога, защо?
Фиона, бледа и крехка на вид на фона на високия гръб на червеното кресло, си играеше със закопчалката на чантата си.
— Ужасно заета съм със сватбата… А после ще има и меден месец… Заминаваме за цели два месеца и…
— Заета? Заета с какво? Да ходиш на проби за роклята? Да поръчваш торта? Това не е нищо! Виждал съм те да се справяш със сто неща наведнъж. Колкото до медения месец… Не можеш ли просто да отложиш откриването на чайната до завръщането ви?
— Не, не мога. — Тя отново сведе поглед към чантата си. — Уил иска да имаме деца, Ник. Веднага. Казва, че иска да е до тях и да ги види как израстват.
— Да, обикновено се случва така, когато хората се оженят. Е, и какво от това?
— Иска да ги отглеждаме извън града. В Хайд Парк. Иска да живея там. За постоянно. Не желае вече да работя. Казва, че жените с моето… с моето бъдещо положение не го правят. Нещо нечувано е. Ще рефлектира зле върху него, а той не би го допуснал.
Ник кимна. Вече имаше логика. Онова, което Уил беше намирал за чаровно у Фиона, докато беше негова любима — амбицията и пълната ѝ отдаденост на работата, — не би било така чаровно у една съпруга. Все пак неговата жена трябваше да е посветена на него, а не на своите собствени интереси. На дома му. На децата.
— Знаех, че ще стане така — заяви. — Надявах се да греша, но само се залъгвах. Стана ми ясно в секундата, когато ми съобщи за годежа ви.
— Става дума просто за една чайна, Ник — изрече тя с молба в гласа си. — И за малък магазин в Челси. Какво са те, сравнени с бизнеса на Уил? Всъщност нищо.
— Чуй се само! Това са глупости и ти го знаеш. „Чаената роза”… „Тас Тий”… Не е вярно, че са нищо. Много повече от нищо са. Те представляват теб. Ти ги създаде.
— Той не го прави от жестокост, Ник. Казва, че иска да спра да работя така усилено. Иска да се грижи за мен, да ми осигури всичко.
— Но това беше мечтата ти, Фиона. Да разучиш подробно бизнеса на чичо си. Да имаш свой някой ден. Не помниш ли как го обсъждахме на кораба? Как можеш просто да обърнеш гръб на мечтата си?