— Не харесваш Уил. Затова говориш така.
— Разбира се, че харесвам Уил. Той е прекрасен човек. Но е типичен мъж. Иска да укроти точно онова у теб, което го плени — духа ти, твоя плам. И ще го направи. Вече се е захванал. Това не си ти. Това не е онази Фиона, която познавам. Да се откаже от всичко, за което се е борила, от всичко, обичано от нея, просто защото някой ѝ е наредил да го стори.
— Не разбирам защо си толкова суров с мен — промълви тя натъжено.
— А аз не разбирам защо лъжеш. Когато бях болен, ти ме накара да обещая никога вече да не те лъжа. За каквото и да било. А сега ти лъжеш мен.
— Да лъжа? — проплака тя. — Ник, не лъжа. Никога не бих те излъгала.
— Напротив, лъжеш! — кресна той и я накара да подскочи. — Себе си, както и мен.
Той отиде до прозореца и хвърли поглед към улицата долу. Кипеше от гняв. Помнеше какво е да вършиш каквото трябва, а не каквото искаш. Спомняше си Париж и какво е да зърнеш новата творба на някой художник — цялата страст и вълнението. А също така си спомняше и завръщането си в Лондон и работата си върху първия проект — излизането на печатарска компания на пазара за продажба на акции. Прекара седмици наред в офисите на „Албион”, като прехвърляше безброй счетоводни книжа, преглеждаше безкрайни колони с цифри, стойности на активи, приходи и задължения… И чувстваше как бавно се задушава.
Наистина ли тя мислеше, че това ще ѝ е достатъчно? Брак, красива къща, сигурност? Достатъчно, че да я компенсира за всичко, от което се отказваше. Не, нямаше да ѝ стигне. Може би на някои жени — да, но не и на Фиона. Той я познаваше. Беше наясно, че тя трябва да е влюбена — истински и дълбоко. А не беше така. Без значение какво твърдеше, той знаеше, че не е влюбена. Изчака, докато се поуспокои, а после дръпна една табуретка и седна срещу нея. Коленете им се докосваха.
— Желаеш ли да чуеш моето мнение? — попита я.
Тя вдигна поглед.
— Имам ли избор?
— Мисля, че изобщо не обичаш Уил. Просто си убедила сама себе си, защото си толкова уплашена, че вече никога няма да се влюбиш, че никога няма да обичаш някого по начина, по който си обичала Джо. Така че се хвърляш на първия мъж, влюбил се в теб. О, харесваш го много… Коя жена не би го харесала? Привлекателен е и е елегантен и какво ли още не, но ти не го обичаш. Не истински.
Фиона поклати глава.
— Не мога да повярвам, че изричаш подобни неща. Ти си този, който ми поръча да забравя за Джо. Ти каза, че трябва отново да се влюбя.
— И още го твърдя. Просто не вярвам, че се е случило.
— О, така ли мислиш? Е, не знаеш нищо по въпроса — заяви тя отбранително. — Не си наясно за чувствата му към мен. Нито за моите към него. Нямаш представа колко е добър. За какво разговаряме. Как ме разсмива. Не можеш да си представиш колко е хубаво, когато сме насаме, колко щастлива ме прави.
— Не бъркай правенето на любов с това да си влюбена — отвърна рязко той.
Фиона сведе поглед. Бузите ѝ поруменяха. Той се държеше грубо и жестоко, осъзнаваше го, но не можеше да се спре. Искаше да я пробуди. Да достигне до нея и да я накара да види истината.
— Не за това говорех — отрони тя след известно време. — Изобщо не за това.
— Тогава какво е? Парите му ли? — попита остро той и повдигна лицето ѝ към своето. — Това ли е? Ако е заради това, аз мога да ти дам пари. Чекът от банката на баща ми пристигна. На стойност близо три хиляди лири. Ще ти ги дам. Всичките. Не е нужно да правиш това.
Фиона стоеше като замръзнала на мястото си с невярващо изражение на лицето и Ник осъзна, че е отишъл прекалено далече.
— Не искам парите на Уил — произнесе тихо. — Желая Уил. Искам мъж, който ме обича. Такъв, който няма да разбие сърцето ми.
Ник ѝ се усмихна ледено.
— Разбира се, че няма. Как би могъл да го стори? Ти не си му го дала.
Зачака отговор, но не получи. Тя задържа погледа му за още няколко секунди със сълзи на гняв и обида в очите си, а после изтича от апартамента и хлопна вратата зад гърба си.
Глава 52
Джо седеше с брадичка върху дланта, с лакът, опрян на масата в мърлявия ресторант „Боуъри” и наблюдаваше как сервитьорката, раздърпана мрачна жена във вехта рокля и престилка на петна, тропва пред тях две чинии със специалитета на деня — свински пържоли, варени картофи и зелен фасул.
— Двайсет и пет цента на порция — обяви.
Джо и Брендън ѝ платиха. Тя прибра парите, без да благодари, напълни повторно чашите им със слаба разпенена бира и се запъти към кухнята, докато крещеше команди на един злочест келнер. Тя беше като повечето хора, с които Джо се сблъска през първата си седмица в преливащия от живот Ист Енд на Ню Йорк — сурова, отрудена, изнурена от ежедневната битка да свърже двата края.