Джо огледа момчето. Беше кльощаво. Вероятно гладно. Напомни на Джо за него самия на същата възраст. Решен да се труди и да се докаже.
— Добре тогава… — каза, готов да продължи.
Беше прекъснат от сервитьорката.
— Ти, малък нещастен плъх — кресна. — Казах ти да не идваш тук. — Тя хвана момчето за ухото. — Ще ти пратя готвача. Той ще те напердаши здраво, че да се разбереш най-сетне!
— Почакайте, госпожо — намеси се Джо и сграбчи момчето за ръката. — Обсъждаме бизнес сделка.
— Единствените хора, които са допускани тук, са плащащи клиенти — заяви жената. — Никакви безделници. Нареждане на готвача.
— Той е наш гост — отговори Джо. — Точно се канехме да му поръчаме ястие. Част от условията по сделката.
Сервитьорката поклати глава ядосано, но освободи момчето и то бързо седна.
— Още един специалитет? — попита.
— Не, благодаря — отговори Брендън. — Искаме да го наемем, а не да го убием. Донесете му сандвич. Какъв вид искаш, приятелче?
— Искам два хамбургера с горчица, лук и кисело зеле и с гарнитура от боб — поръча момчето.
— Боже, радвам се, че нощес няма да спя до теб — изпъшка Брендън.
— Какво искаш за пиене? — попита жената.
— Чаша бира.
— Не си играй с късмета си, синко.
— Чаша лимонада тогава.
Докато чакаха да пристигне храната на момчето, научиха, че името му е Еди и живее в една стая на Деланси Стрийт заедно с майка си, която работи във фабрика, безработния си баща и четиримата си братя и сестри. Джо му обясни, че трябва да открие собственик на магазин на име Майкъл Финеган и племенницата му Фиона. Даде му двайсет и пет цента и момчето обеща да изпълни поръчката. Щом свърши да се храни, попита Джо къде е отседнал и се запъти да изпълнява задачата си.
— Може пък да те изненада — каза Брендън, загледан зад гърба му.
— Няма да се справи по-зле от самия мен дотук — отговори Джо.
Брендън се облегна и обърса уста, оригна се и каза:
— Е, и аз ще поемам. Трябва да си купя свестен чифт кожени обувки за новата ми работа. И нова шапка.
— За какво ти е?
Брендън се усмихна самодоволно.
— Тази вечер ще навестя семейство Ферара.
— Трябва ти нова шапка, за да отидеш да видиш Алфи и Фред?
— Не, загубеняко, само се правя, че отивам да посетя тях. Всъщност отивам да видя Анджелина.
— В мечтите ти, момче. Алфи и Фред са живели с теб, нали помниш? Знаят що за човек си. Никога няма да те допуснат близо до сестра си.
— Ще я видим тази работа.
Сбогуваха се и Брендън се насочи към центъра, а Джо тръгна според плана си. Докато вървеше, настроението му се подобри. Когато сградите с апартаменти отстъпиха място на елегантните каменни къщи в Грамърси Парк, той се почувства по-малко тревожен и дори изпълнен с лек оптимизъм. Някои части на града бяха много красиви и тази беше една от тях. Да, Ню Йорк притежаваше и своята сурова страна, но не беше лишен от привлекателност. И беше град — гледано през очите на Брендън, Алф и Фред, — пълен с обещания и надежди, място, където да се положи начало, да започнеш да градиш един цял нов живот. Място, предлагащо втори шанс. Може би дори за самия него.
Докато крачеше по Ървинг Плейс, вниманието му беше привлечено от спор между група работници и техния отговорник.
— Какво не ви е наред, за бога? Нямате ли уши? Поръчах ви да свалите едната табела и да монтирате другата — тази за художествената галерия — на нейното място.
Мислех, че и двете трябва да останат. Една под друга — обясни един от работниците.
Джо хвърли поглед към причината за разправията. Красива ръчно изписана табела, закачена на стената на тухлена градска къща, гласеше: „Чаената роза”.
— Тя е горе — каза шефът. — Ще слезе всеки миг. Нареди ми табелата да бъде свалена незабавно. Когато види какво сте сторили, ще ми откъсне топките и после аз ще свърша същото с вашите. Знаете каква е. Заемете се незабавно.
Джо поклати глава и се засмя. Която и да беше собственичката на сградата, явно бе същинска хала. Определено беше взела страха на тези мъже. Той продължи напред към Двайсет и трета улица с надеждата, че живеещият там М. Р. Финеган, човек, за когото чу от хазайката си, може би е именно издирваният от него.
Глава 53
Фиона стоеше в облицованата с огледала и плюш пробна и се мръщеше на корсета, в който я бяха напъхали.
— Не го искам. Никак не ги харесвам. Много са стегнати — запротестира.
Мадам Юджин, най-видната моделиерка в града, не ѝ обърна никакво внимание.