— Не желанието има значение, а какво изисква роклята — заяви. Обиколи Фиона със стиснати устни, за да прецени резултата, а после поклати глава недоволно. — Симон! — кресна.
Появи се притеснена млада жена с възглавничка с набодени по нея карфици на китката си.
— Да, госпожо.
— Затегни повече. Спри, когато аз наредя.
Фиона чувстваше как сръчните пръсти на момичето развързват възела на гърба ѝ и хващат краищата на връзките. После усети как забива коляно в задните ѝ части за опора и дърпа.
— Достатъчно! — запротестира тя. — Прекалено стегнато е! Няма да мога да седна. Нито да се храня… или дори да мисля!
Мадам Юджин не се впечатли.
— На сватбения си ден не сядаш, защото ще измачкаш роклята си. Не ядеш или може да я изцапаш. И със сигурност не мислиш! Ще съсипеш красивото си лице с бръчки и гримаси. Имаш само една задача — да изглеждаш прекрасно. Още малко, Симон… — нареди и потупа корсета отстрани.
Симон дръпна рязко още веднъж. Докато го правеше, мадам Юджин се пресегна, сграбчи гърдите на Фиона и ги повдигна.
— Сега! — нареди.
Симон върза връзките и изведнъж Фиона се оказа с едра, вирната и добре оформена гръд.
— Боже, два пъти по-големи са, отколкото като дойдох — отбеляза и се обърна към Мери и Мади, които седяха на две кресла зад гърба ѝ.
— О, как изглеждаш само! — възкликна Мади. — Прекрасна си! И аз ще си купя същия.
Мадам Юджин и Симон излязоха, за да донесат сватбената рокля. Фиона се завъртя към огледалото и се намръщи на отражението си. Проклетият корсаж я стягаше до смърт, ограничаваше движенията ѝ и я притесняваше. Не можеше да диша. С гневен стон тя развърза връзките, свали го от себе си и го захвърли на пода. Зарови лице в шепите си и се помъчи да задържи сълзите.
Мери мигом се озова до нея.
— Фиона, какво не е наред? — попита.
Фиона я погледна с плувнали в сълзи очи.
— Нищо — отговори.
— Нищо ли? Затова ли плачеш?
— Ник трябваше да е тук, Мери — заговори напрегнато. — Да ми помогне с роклята. Обеща да дойде. Дори го записа в календара си последния път, когато бяхме тук. Обеща да го направи. Без него откъде да знам дали изглежда както трябва?
— Щом е казал, че ще дойде, значи ще го направи — утеши я Мери. — Сигурна съм, че нещо го е забавило.
— Не, не е това. Няма да закъснее. Просто няма да дойде. Не съм го виждала, след като се скарахме. Това се случи преди седмица. Няма да дойде днес, а също така няма да присъства и на сватбата.
Мери и Мади размениха разтревожени погледи. Фиона им беше разказала за ужасната си свада с Ник. Те проявиха голямо съчувствие. Взеха нейната страна и се съгласиха, че казаното от Ник е било отвратително. Тя самата също още беше ядосана заради отношението му. И заради начина, по който я беше изтезавал. Но най-много се ядосваше, че той беше прав, макар да нямаше смелост да си го признае. Не желаеше да изоставя „Чаената роза”. Но нямаше друг избор.
След разправията ѝ с Ник отиде при Уил, за да обсъдят необходимостта от уединение и да отглеждат децата си извън града. Заяви му, че би предпочела нещата да останат каквито са. Дори след като се появяха бебетата. Той отвърна, че това не подлежи на обсъждане. Обясни за пореден път как жени от неговата класа не били виждани на публични места с големи кореми. При това, ако не внимавала, щяла да се изтощи прекалено, а именно така жените губели бебетата си. И как в действителност би могла да се грижи за малки деца и да върти бизнес успоредно с това? Разбирал потребността ѝ да работи, знаел какво се крие зад нея, но настоя, че с тази част от живота ѝ е приключено. Той беше богат мъж, повече от способен да се грижи за нуждите ѝ. Беше така непреклонен, че тя повече не посмя да повдигне темата.
Уединение, как само мразеше тази дума. Звучеше като затворническа присъда. Там, където отрасна, жените не се уединяваха по време на бременността си. Наедрелите кореми не бяха нещо необичайно в райони, населявани от многочленни семейства. Кое му беше срамното на един прекрасен голям корем, заоблен и кръгъл като издуто корабно платно? Хората знаеха какво има вътре и как се е озовало там. Жената можеше да се прави на свенлива колкото си иска; пищящото и неоспоримо доказателство щеше тъй или иначе да се появи след девет месеца. На Монтагю Стрийт навсякъде можеше да се видят бебета — сгушени в ръцете на майките си, тътрени за ръка от сестрите си или подрусващи се на коленете на бащите си. Те представляваха част от живота, а не пречка. И никоя жена в Уайтчапъл не спря да работи само защото е забременяла. Готвеха и чистеха. Носеха продукти от пазара или търкаха подовете на кръчмите, докато родилните болки не ги принудеха да легнат. А след това се връщаха обратно към задълженията си без много врява.