Докато стоеше в пробната на мадам Юджин, изведнъж почувства свирепа завист към Ник, Нейт и Мади. Всички следваха мечтата си и сложиха основите на свой бизнес, също както стори и тя. Но те щяха да задържат своя. А тя нямаше да го направи.
Мадам Юджин беше поднесла чай, кафе и сладкиши. Мери сипа чаша чай на Фиона и ѝ го подаде. След като Фиона отпи от него и остави чашата, Мери нежно обърса лицето ѝ, както би го сторила с Нел или Шийми. После пое ръцете ѝ в своите и каза:
— Ник, ще дойде на сватбата Фиона. Знам, че ще го направи. Просто има нужда да го осмисли.
— Той ме мрази — простена печално Фиона.
— О, стига! Не те мрази. Обожава те. Може би просто трябва да му дадеш малко време. Някога хрумвало ли ти е, че може би не му е леко? Може би ревнува малко.
— Да ревнува? Мери, това е нелепо! Знаеш, че не проявява интерес към мен по такъв начин.
— Имам предвид, че ревнува, задето те губи. Ти си най-скъпата му приятелка, Фиона.
— Неговото семейство — добави Мади.
— А сега се омъжваш и се местиш, за да започнеш напълно нов живот. Може би му се струва, че те губи. Може това да е причината да е толкова раздразнителен.
Казаното я угрижи.
— Мислите ли, че наистина е така?
— Възможно е. Просто прояви търпение. Дай му малко време.
Мадам Юджин влетя обратно в пробната с кутия в ръце. Симон я последва с роклята на Фиона. Мадам се закова на място. Погледна към лежащия на пода корсет, към мокрото от сълзи лице на Фиона, а после към Мери.
— Нерви — прошепна Мери.
Мадам отвърна с многозначителен поглед, а после се обърна към Фиона.
— Погледни, шери. Виж какво ти изпраща бъдещият ти съпруг — заговори. Отвори кутията, която носеше и извади зашеметяваща перлена огърлица с диамантен медальон в средата. Фиона разшири очи. Мери и Мади ахнаха. — От Париж е. „Картие”. Да подхожда на роклята — обясни мадам Юджин. — Прекрасна е, нали? Пробвай я. — Тя закопча огърлицата на шията на Фиона. — Е, жена с такъв мъж до себе си няма за какво да плаче.
Фиона погледна към отражението на огърлицата в огледалото. Докосна я опиянено. Никога в живота си не беше виждала нещо така красиво. Уил беше изключително щедър към нея, така мил и грижлив. Възхити се от перлите на Емили, когато се запозна с нея и братята ѝ в Хайд Парк няколко седмици по-рано. Той се отнасяше добре към нея, Емили се отнасяше добре към нея, цялото му семейство се отнасяше добре към нея. Дори Уил-младши се пречупи и я караше да се чувства радушно приемана. Мадам Юджин имаше право. Повечето жени не биха плакали само дни преди сватбата си с мъж като Уил. Какво представляваше някаква си малка чайна, сравнена с обичта му към нея? С нейната обич към него? И аз наистина го обичам. Обичам го, настоя сама пред себе си. Без значение какво мисли Ник.
Обърна се към мадам, която държеше ужасния корсет и покорно протегна ръце. Когато връзките му отново бяха стегнати, Симон внимателно свали роклята — също подарък от Уил — от закачалката и ѝ помогна да я облече. Вече я беше пробвала веднъж. Днес дойде, за да са сигурни, че не са необходими повече поправки. Мадам закопча дългата колона копчета на гърба ѝ, приглади корсажа, подръпна полите, а после отстъпи и се усмихна.
— Идеална! — обяви. — Винаги съм казвала — колкото е по-хубаво момичето, толкова по-изчистена трябва да е роклята. Грозничките са онези, на които е нужна много украса — добави с прямотата на французойка. — За отвличане на вниманието.
Фиона се обърна към огледалото. Откакто се запозна с Уил, накупи си някоя и друга красива рокля. Всички до една бяха като дрипи в сравнение с тази. Беше с цвят на слонова кост, изработена от белгийска дантела, изкусно прикрепена към основа от коприна и украсена с хиляди миниатюрни перли. Мадам Юджин я отклони от префърцунените бухнали ръкави, вдигнатото деколте и прекомерната украса, които бяха на мода в момента и я насочи към по-прост силует, който тъкмо започваше да става популярен. Тази рокля имаше квадратно деколте, което разкриваше изящната ѝ шия, три четвърти ръкави, колан от атлаз, който се закопчаваше с рози, изработени от коприна, и шлейф, спускащ се от талията. Щеше да носи тюлен воал в цвят на слонова кост, който достигаше до ръба на роклята. Огледа се, облечена, с бижуто на шията и с коса, вдигната нагоре, и видя да я гледа жена, скоро и съпруга. Вече не беше момиче.
— Нищо, че го казвам аз, но си истинска красавица, стара обувко. Едва те разпознах.
Тя се завъртя към вратата.