— Ник! — извика и се усмихна.
За първи път от седмици се усмихна истински. Той се беше облегнал на вратата с шапка в ръка и замислено изражение на лицето.
— Мислех, че няма да дойдеш… Реших…
— Глупава стара жаба. Как няма да дойда? — отговори.
Останаха така за няколко секунди, през които Фиона въртеше пръстена на пръста си, а Ник изучаваше ръба на шапката си.
— Не мислех… — заговори той.
— Всичко е наред — заяви тя, с което сложи край на обясненията. Ник я погледна в очите.
— Приятели? — попита с надежда.
— Завинаги — отвърна тя и го прегърна силно.
Останаха задълго в обятията един на друг.
Мадам се обърна към Мери и Мади.
— Това ли е бъдещият съпруг? Не е редно да я вижда още.
— Не, това е ревнивият приятел — обясни Мади.
— Това го чух — скара ѝ се Ник.
— Колко жалко — отбеляза мадам Юджин. — Такъв красавец. Сватбените снимки щяха да са зашеметяващи. Също и децата.
Глава 54
Джо се събуди рязко, за да види надвесено над него нечие дребно луничаво лице.
— Открих я. Казах, че ще успея, нали? — припя Еди от ръба на леглото му.
— Ти ли ще го убиеш или ще оставиш на мен? — изсумтя Брендън от другия край на стаята. Беше шест вечерта и той подремваше изтощен от размахването на кирката през целия ден. Джо също беше полегнал, изморен от обикалянето на улиците. Опря се на лакът, за да чуе какво имаше да му каже момчето.
— Майкъл Чарлс Финеган. Дуейн Стрийт номер 54. Търгува с брашно — започна Еди. Поразпитах на доковете и един колар, който превозва стока от реката до складовете ми каза за него. Ирландец е, но е пристигнал в Ню Йорк от Англия, точно както казахте. Също така има племенница. Попитах човека дали името ѝ е Фиона и той каза, че му звучи правилно.
Джо мигом стана.
— Еди, къде каза, че живеел този човек?
— На Дуейн Стрийт. Номер петдесет и четири. Близо до Бродуей.
— Добра работа, момче. — Джо бръкна под леглото, за да измъкне обувките си.
— Тя е, нали? — попита Брендън и примигна.
— По-добре да е така — отговори Джо.
— Натам ли тръгваш?
— Да.
— Късмет, приятелю.
— Имам още едно име — добави Еди докато Джо връзваше връзките си. — В Челси. Един патрулиращ полицай, който обикаля по нашата улица ми каза, че познава Майкъл Финеган от дружеството „Емералд”. Имал магазин за хранителни стоки. Не е сигурен дали още съществува. Твърди, че може и банката да му го е отнела. Мога да отида и да проверя, ако искате. Да видя дали още е отворен.
— Няма да е нужно. Сигурен съм, че адресът на Дуейн Стрийт е верният.
Но в следващия момент забеляза как оживеното лице на Еди посърна и осъзна, че се е надявал на нова задача. Подхвърли му двайсет и петцентова монета и му поръча да отиде и да провери. Еди се изстреля навън като куршум. Той хлопна вратата на излизане, с което предизвика поток ругатни от страна на Брендън.
Джо беше само на секунди зад Еди, преливащ от нетърпение и убеден, че Майкъл Чарлс Финеган е неговият човек. Сигурен, че само до някакъв си половин час или нещо от този сорт щеше да я зърне отново. Неговото момиче.
Ръцете му трепереха, когато се запъти на запад по Кенъл Стрийт и си пробиваше път сред тълпата хора, запътили се към домовете си. Беше притеснен, дори уплашен. Как би реагирала, когато го видеше? Със сигурност не очакваше той да е тук. Ами ако го отпратеше? Ако откажеше да разговаря с него? Нарани я ужасно много и го знаеше. Щеше ли изобщо да му обърне внимание… а какво оставаше да му прости.
Ако само можеше да я види, да поговори с нея, би могъл да оправи нещата. Знаеше, че би могъл. Това беше вторият му шанс. Бори се за него и нямаше да го пропилее. Ако го отпратеше, щеше да я потърси отново. Ако му поръчаше да си върви у дома, щеше да остане. Ще напише на Джими да поеме бизнеса и ще си намери работа тук. Няма да се откаже, докато не я убеди, че съжалява за стореното и че я обича. Докато не я убеди да го приеме обратно.
В началото на Дуейн Стрийт спря, стисна ръцете си в юмруци, отпусна ги и започна да търси номер петдесет и четири.
Фиона прочете заглавието в Лондонския „Таймс” за трети път, притисна вестника към гърдите си и после го прочете още веднъж: — „Трудещите се на доковете обявяват победа. Работодателите признават поражението си”.
По бузите ѝ се стичаха сълзи на щастие и капеха върху хартията. Остави ги да се леят. Беше късно вечерта и наоколо нямаше никой, който да я види. Беше сама в дневната на чичо си и се наслаждаваше на прекрасните новини.