Това беше пълна — и истински прекрасна — изненада. Стачката на доковете забави пристигането на „Таймс” със седмици. Мина толкова време, откакто се беше сдобивала с брой от вестника, и нямаше представа, че нещата са близо до развръзка, а какво остава за победа. По-рано този ден помоли Майкъл, който се беше запътил към банката, да провери дали ще намери някой останал вестник в павилиона. Той се върна с един брой и направи опит да ѝ го даде, но тя беше твърде заета в магазина и го помоли да го остави в апартамента. Не успя да му хвърли дори един поглед допреди няколко минути. А сега, след като прочете за преговорите, отстъпките, обявяването на победата, за работническите водачи Бен Тилет и Джон Бърнс, конете на чийто файтон били разпрегнати и той бил возен по улиците от изпадналите в еуфория стачкуващи, за необузданото ликуване и маршове, за хилядите жени наизлезли на Къмършъл Роуд да поздравят мъжете и синовете си, още не можеше да повярва какво се е случило.
Постигнаха го. Докерите спечелиха.
Въпреки всички съмнения отрудените мъже от лондонската река се обединиха, опълчиха се на мизерията и глада и възтържествуваха срещу онези, които ги експлоатираха. Бедни, много от тях неграмотни, необиграни в политиката, те надигнаха глави и победиха.
Сърцето на Фиона преливаше от любов към баща ѝ. Той също представляваше част от тази стачка и победата би означавала всичко за него.
— Трябваше да си там, тате — прошепна. — Тази битка беше твоя. Трябваше да си там и да станеш свидетел на победата.
Обърса очи. Наред с щастието почувства и тъга. И горчилка. Както ставаше винаги, щом се замислеше за случилото се с баща ѝ и за причините.
Но сега, около година след смъртта му, заплетената смесица от емоции, които изпитваше, се беше променила. Гордостта ѝ, чувството за загуба и скръбта бяха все още ясно осезаеми, гневът ѝ към Уилям Бъртън — все още огромен, но страхът, който я преследваше, когато напусна Уайтчапъл, отчаянието и сковаващото безсилие се бяха уталожили.
Представи си как е изглеждал Бъртън, когато е научил за победата. Седнал на бюрото си в офиса. Смълчан. Разярен. Безсилен за пръв път. Вече не беше всемогъщата фигура, господарят на човечеството, за какъвто се смяташе. Извърши убийство, за да унищожи профсъюза, съсипа семейството ѝ заради личните си цели. Но му беше показано, че не би могъл да обезсили браншовия синдикализъм повече, отколкото едно дете би попречило на морето да отнесе пясъчния му замък. Докерите постигнаха своето. И някой ден тя щеше да постигне нейното.
Струваше ѝ се, че тази победа е знак — добро знамение. Животът ѝ се промени. И щеше да продължи да се променя. Към по-добро.
Вече не беше уплашеното момиченце, което е само на света и няма към кого да се обърне. Разполагаше със семейството си. С приятели. А след седмица Уил също щеше да е неин. Щеше да бъде неин съпруг, неин закрилник и щеше завинаги да я защитава от типове като Бъртън и Шиън.
Като си помислеше, че до сватбата оставаше само седмица. Макар да планираха нещо в тесен кръг — само семейството и близки приятели, — пак имаше още много за вършене. Радваше се да има една вечер само за себе си. Рядко се случваше къщата да е така притихнала. Майкъл и Мери отидоха на представление. Алек, Иън и Нел бяха на горния етаж. Шийми спеше. Дори Уил замина за Питсбърг заради нещо, свързано с метрото — последното му пътуване преди сватбата. Тя остави вестника, отиде в кухнята и сложи чайника на печката. Отряза си парче от лимоновия кейк на Мери, запари си ванилов чай и отнесе всичко на поднос в дневната. Докато чакаше чая, потърси лист и писалка, за да състави списък с нещата за вършене.
Един час по-късно беше приключила с кейка и списъка си и дремеше на дивана. През прозореца задуха хладен есенен вятър и донесе със себе си аромат на окапали листа и дим. Времето се променяше. Тя придърпа наметката около раменете си и се сгуши на мястото си. Преди да е заспала дълбоко, чу силно думкане по вратата долу и някой крещеше името ѝ на улицата.
— Хей. Това ли е домът на семейство Финеган? Има ли някой вкъщи?
Явно беше твърде много да моли за спокойна вечер, каза си и отиде до прозореца. Вдигна мрежата и подаде глава навън. По вратата блъскаше някакво момче.
— Какво има? — кресна раздразнено.
Той погледна нагоре.
— Вие ли сте Фиона Финеган?
— Да. Какво искаш?
— Боже, радвам се, че ви открих госпожице! Бихте ли слезли долу?
— Не и преди да ми кажеш за какво става дума.
— Наистина е важно, госпожице. Имам спешно съобщение за вас. От един мъж.