Обзе я паника. Гърдите ѝ се стегнаха. Каза на Теди, че ѝ е нужен малко въздух и ще излезе навън за няколко минути. На стълбите на съдебната палата обви тялото си с ръце, за да се предпази от утринния хлад и се почуди какво ще прави. Ако само Уил беше тук, той би знаел. Но го нямаше. Намираше се в Питсбърг и щеше да отсъства няколко дни. Докато стоеше там, озовала се в пълна безизходица, хвърли поглед през прозореца към офис от другата страна на улицата, правна кантора, където рецепционистката говореше по телефона. В следващия миг прекоси улицата и вече се намираше на прага. Можеше да позвъни на Уил в хотела му. Нищо чудно и да го нямаше там, но си струваше да опита.
— Извинете — заговори. — Случаят е спешен и ми се налага да използвам телефона ви. Ще ви платя.
— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви позволя.
— Моля ви, не бих искала такова нещо, но животът на мой приятел зависи от това.
Жената се поколеба.
— Добре — заяви най-накрая. — Знаете ли номера?
Фиона ѝ даде името на хотела в Питсбърг и след минута или две момичето вече се беше свързало. Подаде слушалката на Фиона, която попита служителя за Уилям Макклейн. За нейно облекчение беше там и закусваше в ресторанта. Служителят каза, че ще го повика. Фиона едва не зарида, когато чу гласа му.
— Фиона? Мила, какво има? Всичко наред ли е?
— Не, Уил, не е.
Полуразплакана му разказа какво се е случило.
Отговорът му беше остър и мигновен.
— Фиона, чуй ме. Искам да се махнеш от там възможно най-бързо.
— Уил, не мога. Ник има нужда…
— Не е ме грижа от какво има нужда Ник — тросна се той. — Гробницата и съдът не са места за теб. Трябва да се дистанцираш от него. От всичко това. Незабавно. Нещата ще загрубеят, когато пресата се докопа. При това не само за Ник. Искам да заминеш в провинцията. Вземи Шийми със себе си. Също и Мери. Ще се обадя на Емили да ѝ съобщя, че пристигате. Фиона? Там ли си?
Последва миг на мълчание и после:
— Да… Да, тук съм.
— Ще се постарая да съкратя пътуването си. Ще се прибера до утре вечер, ако успея. Не обсъждай случилото се с никого. Разбираш ли ме?
— Да. Почти.
— Добре. Трябва да затварям. Изпълнявай каквото ти поръчах и всичко ще бъде наред. Пази се, мила. Обичам те.
— И аз те обичам — отговори тя.
Произнесеното беше като киселина в устата ѝ.
— Довиждане.
— Довиждане, Уил.
Връзката прекъсна. Тя остана заслушана в прещракването за няколко мига. После постави слушалката обратно на стойката, подаде на рецепционистката банкнота от един долар и ѝ благодари. Тръгна сковано към вратата. Чувстваше крайниците си, като че са от лед. Уил ѝ поръча да изостави Ник. Най-добрия ѝ приятел. Мъжът, който я спаси, когато тя си нямаше никого. Сега той си нямаше никого и да го изостави, би било равносилно да изтръгне собственото си сърце. Върна се в залата и седна до Теди. Бяха се присъединили още хора. Пейките се пълнеха. В този момент вратата на съдийския офис се отвори. Отвътре се появи съдебен служител.
— Всички да станат! — прогърмя гласът му.
Фиона се изправи заедно с останалите присъстващи. Камерън Иймс се появи, облечен в черна тога. Озърна се из помещението, а после седна, за да прочете програмата си. Тя се изненада колко млад изглеждаше. И колко суров. На красивото му момчешко лице не се четеше никакво състрадание. Никаква жалост. Когато свърши да чете, призова арестантите да бъдат въведени. В предната част на съдебната зала се отвори една врата и в нея влезе колона от мъже. Бяха оковани. Фиона изви шия, като безутешно издирваше Ник. Когато най-накрая го забеляза, ахна. Лявото му око беше насинено. На бузата му имаше рана, а под носа — засъхнала кръв. Накуцваше, а сакото му беше скъсано.
— Ник! — проплака и скочи от мястото си.
— Шшт! — просъска Теди и я дръпна обратно долу.
Ник не я чу, но същото не важеше за Иймс. Хвърли раздразнен поглед в нейна посока.
— Откривам заседанието на криминалния градски съд на Ню Йорк — обяви. После уведоми мъжете за обвиненията, повдигнати срещу тях. — Скитничество, непристойно поведение… — зачете.
— И двете дребни провинения — прошепна Амброуз обнадежден.
— … разврат на публично място, подстрекаване към такъв… и содомия.