Майкъл Чарлс Финеган се оказа друга задънена улица. Да, той имаше племенница, но се казваше Франсес и беше само на десет години. Еди не извади по-голям късмет. Открил нужния адрес на Осмо Авеню — в сградата се помещаваше магазин за хранителни стоки — и почукал на вратата. Вързрастен мъж отворил и потвърдил, че Майкъл Финеган живее там, но бил излязъл за вечерта. Казал на Еди да се върне на сутринта. Еди опитал да научи дали Майкъл има племенница, но мъжът го срязал, като заявил, че тази вечер е имало достатъчно суматоха и повече нямало да отговаря на въпросите на хаймани от улицата. После му хлопнал вратата под носа.
Това се беше случило по-миналия ден. Вчера Еди си намери работа да раздава листовки и не успя да се върне на Осмо Авеню, но даде адреса на Джо. Тази сутрин щеше да отиде лично. Налагаше се да открие Фиона по възможност по-скоро. Внимаваше с парите си изключително много, но въпреки това те се топяха.
— Къде си, момиче? — изстена в празната стая. — Къде си, по дяволите? — Обзе го смазващо чувство на отчаяние. Поседна на леглото си за няколко минути с лакти, опрени в коленете, убеден, че никога няма да я издири и че всички му надежди и усилия са напразни.
Отпъди мисълта, твърдо решен да продължи да търси. Не можеше да си позволи да се откаже сега. Тя беше тук. Чувстваше го; знаеше го. Всичко, което трябваше да постигне, бе да открие точните Финеган. Протегна се за обувките си, а внезапното почукване на вратата му се стори така силно, че го накара да подскочи.
— Господине! — прозвуча тих глас. — Отворете! Открих я! Този път наистина я открих!
Джо се озова в другия край на стаята с два скока. Отвори рязко вратата. Еди стоеше на прага с вестник в ръцете.
— Вижте! Тя е, нали? Фиона Финеган! Това е тя, нали?
Той пое вестника. И ето, че на втората страница зърна снимка на Фиона, но не на Фиона, която познаваше. Тази Фиона се усмихваше. Носеше стилен костюм и красива шапка. Изглеждаше прекрасно. Направо искреше. Един мъж я целуваше по бузата. Заглавието гласеше: „Най-очарователната двойка на Ню Йорк сключва брак на церемония в съдебната зала”. В статията написана от господин Питър Хилтън пишеше:
В този брой няма да има рубрика, драги читателю. Днес само една новина си струва да бъде съобщена и това е драматичното бракосъчетание на красивия млад търговец на картини Никълъс Соумс и Фиона Финеган, прелестната собственичка на „Тас Тий“ и на салона „Чаена роза“, чието откриване предстои. Тази сутрин новината предизвика голямо вълнение в града, а небезизвестен милионер, който бе съперник на г-н Соумс за ръката на г-ца Финеган, се оттегли в провинцията. В любовта и войната всичко е позволено, скъпи мои, но да не се отплесвам. Нека се върнем към вторник вечер и неправомерния арест, довел до брак…
В статията се описваше арестът на Никълъс Соумс, предложената защита от страна на адвоката му, храбрите показания на самия Хилтън в полза на господин Соумс и произнесената през сълзи молба на госпожица Финеган пред съдията. Като допълнение към статията бяха написани пояснения за галерията на Никълъс Соумс и процъфтяващата търговия с чай на Фиона.
Джо беше зашеметен. Това не беше реално. Не можеше да бъде. Продължи да чете. Фиона живеела в Челси, казваше се в статията. Над магазина за хранителни стоки на чичо ѝ — Майкъл Финеган. Точно мястото, посетено от Еди. Ако само се беше запътил натам, към Осмо Авеню вместо към Дуейн Стрийт. О, боже, ако само беше постъпил така…
— Господине? Добре ли сте? Не ми изглеждате съвсем във форма — заговори Еди. — Искате ли чаша кафе? Малко уиски? Може би трябва да поседнете.
— Добре съм — отговори сковано Джо.
Бръкна в джоба си, извади първото напипано там и го подаде на Еди.
— Цял долар? Иха, благодаря.
Джо бързо го отпрати. Отново сграбчи вестника и се взря в снимката с надеждата някак си да се окаже, че това не е Фиона. Но беше точно тя. Лицето ѝ, усмивката ѝ не можеха да бъдат сбъркани. Почувства се празен. Съвсем кух. В него вече не беше останало нищо. Нямаше сърце, нито надежда или живот. Бяха си отишли. Изтръгнати в рамките на един миг.
Докато я наблюдаваше, от устните му се откъсна горчив смях. Какъв глупак беше само. Далече не беше окаяното и онеправдано момиченце, което си представяше. Не се намираше в беда, нито беше изгубена и уплашена. Колко самонадеяно от негова страна да приеме, че ще е нещастна и самотна без него. Вече представляваше една красива и успяла жена, а не момичето, чието сърце някога разби на Старите стълби. Беше продължила напред и си беше изградила напълно нов живот. Хубав живот. Изглеждаше точно толкова щастлива, колкото се полагаше на една младоженка редом с елегантния младоженец — мъж, който, доколкото Джо можеше да прецени по вида му, стоеше доста по-високо в социалната стълбица от зарзаватчия от Уайтчапъл.