Джо го погледна — пострадал от побой и въпреки това красив, как я целува по бузата, и почувства как му се повдига от ревност при мисълта за нея в обятията му. Ти какво очакваше, попита се сам ядосано. Ти я остави и тя си е намерила друг. Точно както е било редно да постъпи.
За част от секундата обмисли да се срещне с нея. Да я зърне за един последен път. Но осъзнаваше, че постъпката му би била себична и нечестна и само би я разстроила. Всичко това се случваше по негова вина, а не по нейна. И пасваше идеално на потока от събития. Наказание за онова, което ѝ причини. В главата му отново прозвуча гласът на баба му: „Не сме наказвани заради греховете си, а чрез тях“.
Нямаше да отиде да я види. Щеше да я остави да живее живота си. А той щеше да продължи със своя. Без нея. Тя нямаше да се върне при него. Нямаше да се прибере в Лондон. Почувства как в гърдите му се надига болка, разтърсващо го из дълбини усещане за загуба, което го ужасяваше. Не трябваше да му се поддава. Завладееше ли го, щеше да се пръсне на парченца.
Измъкна пътната си чанта изпод леглото. Щеше да си замине още днес. Имаше билет за връщане. Щеше да намери Брендън на мястото, където работеше, да се сбогува, а после да поеме към пристанището, за да провери дали някой кораб потегля тази вечер и дали е останала случайно свободна койка. Отвори най-горното чекмедже на бюрото, събра вещите си и ги напъха в чантата. Картата на Ню Йорк също беше там. Лежеше отворена на западната част на града. Челси. Там, където живееше тя. Където планираше да отиде днес. Изпусна я за един ден. За един проклет ден.
Без предупреждение болката отново се сгромоляса отгоре му, потопи го в безкрайна бездна, погълна го. Изпълни го със своята задушаваща печал, със своята тъга, със своето умопомрачение. И той знаеше, че оттук нататък ще е все така. Завинаги.
ТРЕТА ЧАСТ
Глава 57
Лондон, януари 1898 година
— Ето, Стан, използвай повече газ — нареди Шиън Бомбето. — Проклетото място трябва да изгори, а не само да просъска.
— Добре, добре — изсумтя Стан Кристи. — Дай ми малко време, става ли? Боже, много си нервен.
Бомбето би фраснал Стан, стига да можеше да го види. Но беше толкова тъмно в старата фабрика за пакетиране на чай на Уилям Бъртън, че едва успяваше да зърне собствената си длан пред лицето си. Единствената светлина идваше от бледата луна. Хилавите ѝ лъчи проникваха едва-едва през високите прозорци без стъкла и озаряваха изгнилите сандъци за чай и криволичещите следи от газ. Всичко останало — брави, панти, газени лампи и свещници — отдавна беше изчезнало. Бяха го изнесли бездомниците.
Чу се глух звук.
— Ох, кракът ми! Майната му! Не виждам абсолютно нищо — кресна Редж Смит.
Последва кратък кикот.
— Запали клечка кибрит — обади се Стан.
— Ти си истински смешник, Стан.
— Ей, я млъквайте! Искате някой да ни чуе ли? — изръмжа Бомбето.
— Мразя я тази работа, шефе — запротестира Редж. — Олях си целите обувки с газ. Ще вонят с дни. Защо изобщо сме се захванали с този черен труд?
— Бъртън иска да прибере парите от застраховката — отвърна Бомбето. — Фабриката е на пазара от години. Не може да намери купувачи. Ако изгори, онези от застрахователната компания ще трябва да му платят. Стига да изглежда като злополука.
— За какво са му парите от застраховката? По-богат е от Мидас — почуди се Стан.
— Вече не. Ситуацията на Бъртън се промени — обясни Бомбето. — Дадоха му да разбере, когато се опита да пробие на американския пазар с чай преди години. А плантацията му в Индия беше съсипана миналата година. Онзи, дето я управлявал, избягал с парите. Има да плаща големи дългове и са му нужни пари.
— Това, което вършим, е палеж — обяви многозначително Стан. — Преди никога не сме го правили.
— Включете го в автобиографиите си, момчета — отбеляза саркастично Бомбето, но те не схванаха подигравката.
— Наистина бихме могли да го направим — каза замислено Стан.
— Не всеки може да се похвали с нашия опит, Редж. Джебчийство, обири, влизане с взлом, изнудване…
— Нагласяване на спортни събития…
— Чупене на ръце и колене…