— Очистване на хора, не забравяй. Това е с по-голяма тежест.
— Бихме могли да водим обучение. За такива, които навлизат в бизнеса.
— Да, като нищо! — възкликна развълнувано Редж. — Но как ще го наречем?
— Училище за осакатявания и убийства на Стан Кристи и Редж Смит — предложи Бомбето.
— Добре звучи, нали? — попита Редж.
Стан се съгласи.
Докато си разменяха идеи за различни видове дисциплини, Бомбето седна на един сандък за чай и потърка лице. Нещата да стигнат до тук. Мъж с неговото положение да се мотае в някаква дупка посред нощ с типове като тези. При това заради ненормален човек като Бъртън, който с годините стана още по-непредсказуем и избухлив заради нарастващите проблеми с парите. Беше го виждал да напада собствения си управител, а веднъж дори посегна на Стан, защото се засмя неуместно. Някога дори не би помислил да изпълнява подобна задача. Би я оставил на дребните риби, на аматьорите. Но все по-трудно се намираше добре платена работа.
Сега вече всичко беше различно. Не като в добрите стари времена — 1888 пр. Дж., както обичаше да казва Бомбето — преди Джак. Този парадиращ мръсник съсипа нещата за всички. В началото на убийствата законовите и моралните съдници на Лондон превърнаха Ийст Енд в свой приоритет номер едно. По улиците излязоха повече полицаи. Имаше и повече проповедници. Нови мисии и хора, отдадени на добри дела. А и онзи вбесяващ Роди O’Меара, верен на обещанието, което даде, се движеше плътно зад него през всички тези години. Следваше го, разговаряше с него публично, като че той е някакъв долен информатор, нахълтваше в игралните домове и бардаците, контролирани от него. Преди три години настъпи малко облекчение в положението, след като O’Меара стана сержант и му се налагаше да прекарва повече време зад бюрото, но ако задълженията му сега го спираха да го тормози лично, погрижи се подчинените му да поемат тази задача.
И докато силите на реда го притискаха, неговите собствени хора ставаха все по-необуздани. Някои напълно спряха да плащат като например Дени Куин от „Тадж Махал”. Куин все претендираше, че изнемогвал, но всъщност направи купища пари в залата. Бомбето знаеше истинската причина да не плаща — онзи никаквец Сид Малоун.
Бомбето се изплю, усетил горчив вкус в устата само при мисълта за врага си. Малуон беше млад. Саморасъл. Появи се от нищото. Преди няколко години представляваше просто поредното яко момче — чупеше глави, вършеше безразборни обири, пласираше крадени стоки. Имаше стотици като него. Дребни престъпници, които крадяха, за да се нахранят или да платят за легло в някой долен приют. Малоун обаче не остана сред редиците им задълго. Ум и кураж в комбинация с репутацията му на безпощаден му осигуриха изстрелване право на върха.
Също като Бомбето, Сид Малоун контролираше печалбите от незаконни дейности и събираше пари в замяна на протекция. За разлика от Бомбето действаше южно от реката, в Ламбът, Саутуърк, Бермондси и Родърхайт. Политиката на Бомбето беше — живей и остави другите да живеят. Докато Малоун стоеше от своята страна на реката, той също нямаше да мърда от своята. Само че Малоун не кротуваше. През последните месеци използва влиянието си сред собствениците на кораби и докове да развие доста нагли и доходни дейности — транспортиране на оръжие до Дъблин, опиум до Ню Йорк, висококачествени крадени стоки до Париж. Успехът му при тези сделки изостри амбициите му. Кръжаха слухове, че се канел да се захване със северния бряг на реката — с други думи задния двор на Бомбето. И вчера те се потвърдиха. Малоун се появи в „Тадж Махал”. Редж и Стан го бяха видели. Поръчал си храна, заложил на бой и оправил една от уличниците на Куин.
Тарикат. Проклет тарикат, помисли си Бомбето. Чудеше се чий врат искаше да скърши първо: на Малоун, задето му препикава територията или на Куин, задето му позволява.
Бомбето би убил Малоун, без изобщо да се замисли, стига да му паднеше сгоден случай, но онзи се пазеше добре. За да се добереш до него, налагаше се да преминеш поне през шестима типове, всеки от които с конструкцията на тухлен нужник. Но Бомбето знаеше какво да предприеме — вместо това щеше да докопа Дени Куин. Щеше да бъде изпратено послание. Предупреждение. Жалко, той харесваше Куин, но ако допускаше такова поведение, докъде щяха да стигнат? Щяха да се понесат със задника нагоре по Темза, ето докъде. По принадлежащата на Малоун Темза.
Подуши миризма на газ и се закашля.
— Вие двамата приключихте ли вече?
— Да, шефе. Готови сме — отговори Стан.
— Как е приятелят ни, скитникът?
— Малко студен, но скоро ще го стоплим.