— Добър вечер, господине — прозвуча в мрака нечий глас.
Роди присви очи в мъглата и зърна да го приближава приведена едра фигура — с шлем и ред медни копчета на синята куртка. Усмихна се. Беше Макфърсън. Двайсет и пет години в редиците и още обикаляше улиците. Не защото не беше достатъчно кадърен да напредне. Той беше един от най-умните и корави служители на реда, които Роди познаваше и много пъти му бяха предлагали повишение, но все отказваше. Не желаеше да има нищо общо с главоболията и ядовете, съпътстващи получаването на чин.
— Спокойна ли е вечерта, полицай? — попита.
— Общо взето. А за вас?
— Попречих на една жена да накълца лицето на друга — отвърна Роди безгрижно.
— Сериозно ли?
— Да.
Макфърсън се засмя.
— Опасен сте, сержант. Повече висши не могат да дочакат да се махнат от улицата, а вие нямате търпение да се върнете. Към къщи ли сте тръгнали?
— Да, реших първо да се поразходя малко. Да видя какво е положението.
— Аз самият току-що зърнах нещо интересно.
— Така ли?
— Сид Малоун и Дени Куин. Излязоха от „Тадж Махал”.
Роди се намръщи.
— Малоун ли? Онзи тип от Ламбът?
— Самият той.
— Уайтчапъл е далече извън територията му. Чудя се какво ли е намислил.
— Сигурен съм, че нищо добро.
— Как изглежда?
Макфърсън сви рамене.
— Като всеки друг престъпник в Лондон. Едър. Як. Готов да те убие в мига, щом те погледне. Никога ли не сте го виждали?
— И да съм, било е преди години. — Роди помнеше, че Чарли Финеган беше работил в пивоварната заедно с момче на име Сид Малоун, което се беше опитало да малтретира Фиона. Малко след това той го посети и го предупреди повече да не закача Фиона. Сид Малоун, когото помнеше, беше гамен, а такива като него избираха да тормозят по-слаби от тях. Този Сид Малоун, отбил се в „Тадж Махал”, избираше битка с някой по-силен от него. Много по-силен.
— Чух, че бил много зает на южния бряг — отбеляза Макфърсън.
— Може да е решил да открива магазин в нашия квартал.
— Възможно е. Ослушвай се.
— Ще го правя. На север ли сте се запътили, сержант? Идете хвърлете око на фабриката за чай. Огънят е изпепелил почти цялата улица. Над четирийсет семейства са останали без покрив. Официално се твърди, че бездомник се вмъкнал вътре и заспал, докато пушел. Така подпалил сградата.
Роди се изплю. Изведнъж в устата му се прокрадна неприятен вкус.
— Неофициално се говори за Шиън Бомбето. Със сигурност обаче никога няма да го докажем. Както винаги, никой не е чул и не е видял.
— Нима Шиън се е превърнал в подпалвач?
— Върши мръсната работа на човека, който притежава сградата. Уилям Бъртън. Агентът по недвижима собственост, с когото говорих, твърди, че имотът е на пазара от години. Допускам, че е наел Шиън, за да му помогне да прибере застрахователен чек на голяма стойност.
— Е, избрал е подходяща нощ за пожар. Спокойна и суха. Не като днес. — Той потърка ръце една в друга. — Това време е подходящо за Изкормвача.
— Да, така е. Вече не говоря много за него. Забранена тема е в дома ни.
— И в моя.
Темата се отбягваше в семействата на всички полицаи, работили по случая. Съпругите бяха чували разказите отново и отново и им беше дошло до гуша от обсебеността на мъжете им от този луд.
— Приключи се, Роди. Свършено е — разкрещя му се Грейс скоро след сватбата им, когато той се събуди смазан от поредния кошмар.
— Откриха онова тяло в реката и всички твърдят, че това е Джак. Няма какво да сториш, за да върнеш онези жени. Нито Кейт Финеган. За бога, защо не можеш да се отърсиш от всичко това?
Защо наистина? Искаше го. Не желаеше да вижда мъртвите очи на Ани Чапман в кошмарите си. Нямаше желание да се събужда с мирис на кръв в ноздрите си. Не искаше да чува риданията на Фиона, когато полагаха бедната ѝ погубена майка в земята. Щеше му се да повярва в онова, в което се очакваше да вярва — че Монтагю Друит, младия адвокат, когото полицията измъкна от реката през 88-ма, наистина е убиецът.
Като че прочел мислите му, Макфърсън заговори:
— Твърдението на Скотланд Ярд, че Друит е Изкормвача, е пълна безсмислица. Никога не съм го вярвал.