— Друг няма ли да идва, господин Къран? — попита.
Къран поклати глава.
— Искате ли да приготвя някакви куки? Товароподемна примка?
— Не.
Дейви се усмихна несигурно.
— Тогава какво искате да правя?
— Да отговориш на някои въпроси, господин О’Нийл — произнесе нечий глас зад гърба му.
Дейви се завъртя рязко, но там нямаше никого. Гласът сякаш беше дошъл от самата мъгла. Изчака, като се ослушваше за стъпки, но не чу нищо, само звука на плискащата се около пилоните речна вода.
Обърна се обратно към Къран, вече уплашен.
— Господин Къран… Господине… Какво става… Аз…
— Дейви, искам да се запознаеш с твоя работодател — заяви Къран и посочи с глава вдясно от Дейви.
Дейви погледна и зърна от мъглата да се появява нечий тъмен силует — мъж със среден ръст, но масивна конструкция. Имаше черна, сресана назад от лицето коса, плътни вежди и черните очи на хищник. Дейви предположи, че е около четирийсет и няколко годишен. Дрехите му придаваха вид на джентълмен — носеше черно кашмирено палто и сив вълнен костюм, а от жилетката му висеше тежък златен часовник, — но у него самия нямаше нищо, напомнящо за джентълмен. Поведението и изражението му говореха за истинска бруталност и прикривана жестокост.
Дейви свали шапката си и я стисна с ръце в опит да ги накара да не треперят.
— О… Приятно ми е, господин Бъртън.
— Изпълняваш ли каквото ти нарежда господин Къран?
Дейви премести тревожен поглед от Бъртън към Къран и после
обратно.
— Не разбирам, господине…
Бъртън се отдалечи от двамата мъже с ръце зад гърба и отиде до ръба на дока.
— Или може би правиш каквото ти нареди Бен Тилет?
Стомахът на Дейви се сви на топка.
— Господин Бъртън — започна да заеква, а гласът му се сведе до шептене. — Моля ви, не ме уволнявайте. Отидох само на едно събрание. Аз… Няма да ходя на друго. Никога. Моля ви, господине. Тази работа ми е нужна.
Бъртън се обърна с лице към него. Дейви не успя да разчете нищо там. Беше напълно безизразно.
— Какво ви каза Тилет, господин О’Нийл? Да стачкувате ли? И какво иска този негов профсъюз? — произнесе с презрение той последната дума. — Да закрия предприятието си? Да оставя чая да мухляса на шлеповете?
— Не, господине…
Бъртън започна бавно да оформя кръг около него.
— Мисля, че точно това ви е казал. Струва ми се, че Тилет иска да ме унищожи. Да съсипе бизнеса ми. Прав ли съм?
— Не, господине — повтори Дейви.
— Тогава какво иска профсъюзът?
Потънал в пот, Дейви погледна към Бъртън, а после към доковете и измънка отговора.
— Не те чух — заяви Бъртън и се наведе толкова близо, че Дейви съумяваше да подуши гнева му.
— Повече пари, господине и по-малък брой работни часове.
В следващите години — онези тежки и мъчителни години, които му предстояха — Дейви щеше да прави опит да си спомни какво точно беше сторил мъжът. Как беше извадил ножа от джоба си така бързо и го беше вкарал в употреба с такова умение. Но в този момент единственото, което почувства бяха изгарящата топлина в страничната част на главата и влагата по шията му.
И после го видя… ухото му… се валяше на дока.
Болката и шокът го накараха да падне на колене. Притисна ръка към раната, а между пръстите му бликаше кръв и дланта му каза онова, което съзнанието отказваше да приеме — че на мястото, където някога се беше намирало лявото му ухо, не беше останало нищо, съвсем нищо.
Бъртън вдигна бледата на цвят плът и я хвърли във водата. Чу се тихо цопване. Сигурен, че вече няма да види жена си и децата си, Дейви започна да ридае. Престана, когато почувства тънкия студен връх на ножа под другото си ухо. Погледна към Бъртън напълно ужасен.
— Не… — произнесе дрезгаво. — Моля ви…
— Редно ли е някакъв си профсъюз да ми нарежда как да ръководя бизнеса си?
Той понечи да поклати глава, но ножът го спря.
— Трябва ли да приемам нареждания от изнудвачи и престъпници?
— Не… Моля ви не режете повече…
— Нека ти кажа нещо, млади ми приятелю. Борих се усърдно да направя от „Бъртън Тий” това, което е, и ще смажа всичко и всеки, който се опита да ми попречи. Разбираш ли?
— Да.
— Кой друг присъства на събранието? Искам всички имена.
Дейви преглътна с усилие. Не каза нищо.
Къран пристъпи към тях.