Роди го изгледа продължително.
— Нито пък аз. Нищо не пасва. Бедният нещастник е бил чисто луд, но не и убиец. Няма предистория на насилие. Освен това не е познавал Уйтчапъл.
— Не и по начина, по който Уйтчапъл беше познат на Джак.
— Или още е — добави тихо Роди.
И двамата мъже споделяха тази идея, но рядко изричаха нещо гласно — идеята, че Джак все още е жив. И чака времето си. Всеки от тях се беше натъквал на по някое тяло през годините — наръгани или удушени скитници — и всеки се чудеше дали е било работа на Джак. Дали се беше научил да въздържа натрапчивите си импулси? Да ги задоволява не толкова често? Овладял ли беше умението да варира в методите си? Висшите полицейски служители правеха всичко възможно да пазят в тайна тези убийства. Случаят е приключен, заявяваха. Изкормвача е мъртъв.
— Предполагам, че трябва да го забравим — промълви Макфърсън. — Така и никога няма да научим със сигурност. Ще се наложи да го броим като недовършена работа.
Роди кимна. Недовършена работа. Това беше част от задълженията, за които никой не му беше споменал. Да заловиш престъпник или какво да сториш, ако те превъзхождат числено това бяха неща, които можеха да се научат. Но никакво обучение не можеше да те подготви за нерешените случаи. За задънените улици. За провалите. Като по-млад отказваше да го приеме, вярваше, че ако се труди по-усърдно, би разкрил всяко престъпление. Щеше да намери следа, някоя пропусната подробност, която да му помогне да хване крадеца, насилника на деца, убиеца. С годините се научи, че нещата стоят различно. Разбра, че понякога не съществуват следи. В някои случаи престъпниците бяха прекалено умни. Или вадеха късмет. След много години усвои умението да целуне жена си или да сложи децата си в леглата с ясното съзнание, че докато го вършеше, навън дебнеха крадци, жени биваха пребивани и се разхождаха убийци. Имаше много други, но не и някой, по-добър от Джак.
— Аз ще тръгвам — обади се Макфърсън. — Ще се разходя по Брик Лейн. По панорамния маршрут. Лека нощ, сержант. Пазете се.
— И на теб, Макфърсън. Бъди внимателен.
Роди продължи на изток. Докато крачеше, въртеше палката си, потънал дълбоко в спомени от 88-ма. В нощи като тази миналото изплуваше. Беше реално като паветата под краката му и въздуха, който вдишваше. Утеши се с единственото хубаво нещо, произлязло от цялото това нещастие — Фиона и Шийми се измъкнаха. Получиха нов живот в Америка.
Тъкмо беше получил коледна картичка от Фиона заедно с фотография на нея, мъжа ѝ Никълъс и Шийми. Беше се превърнала в толкова хубава жена. Но пък тя още като момиче беше истинска красавица. А Шийми вече беше млад мъж. Висок, с чудесна външност. Роди се зарадва много на картичката. Винаги се радваше на писмата и снимките, пращани от тях. Доставяше му удоволствие от това, което постигна тя. Търговец на чай! Най-големият в Америка.
Мъжът ѝ беше конте, Роди го виждаше по снимките, но тя каза, че бил изключително добър към нея и тя го обичала много. Както изглеждаха нещата, с него беше по-добре, отколкото би била с Джо Бристоу. Мисълта за това как се отнесе към нея Джо още го тормозеше на моменти, но отношението на Роди към него отдавна се беше смекчило.
Още виждаше как изглеждаше момчето при завръщането си от Ню Йорк. Празен. Като че сърцето му е било изтръгнато. Даде на Роди четирите лири, които му бяха останали с обещание да изплати останалото, както и вестник, публикувал снимка на Фиона с новия ѝ съпруг и му разказа за сватбата. Роди го накара да влезе и да изпие чаша уиски. Нямаше сърце да му каже, че е получил писмо от Фиона два дни след отпътуването му. След това не го беше виждал често. Отби се на два или три пъти да изплати дълга си и това беше всичко.
Във всичките писма, които получи от Фиона през годините, тя никога не попита за Джо. И Роди никога не го спомена. Защо да разравя стари рани? Също така никога нямаше да отвори дума за Шиън Бомбето или за обвинението от страна на Уилям Бъртън, че е откраднала пари. Цялата история все още го озадачаваше, но след като научи, че тя е в Ню Йорк, престана да се тревожи, че Шиън може да я нарани. Винаги я беше познавал като изключително честна, но може да е била така отчаяна, толкова да е искала да се махне от тук, да избяга от скръбта си, че да е освободила Бъртън от някоя и друга лира. Е, и какво? Той имаше предостатъчно.
Във всяко писмо, което изпращаше до нея, молеше да ги посети. Толкова би се радвал отново да види нея и Шийми и да се запознае с мъжа ѝ. Тя обаче винаги отклоняваше молбата му, като се извиняваше с лошото здраве на Никълъс. Тя също покани него и семейството му в Ню Йорк. Безброй пъти. Би му се искало да замине, но не можеше да си представи дългото пътуване по море. Чувствителният му стомах щеше да превърне двуседмичното преживяване в ад. Единствения път, когато се беше качвал на плавателен съд, беше, за да измине разстоянието от Дъблин до Ливърпул заедно с Майкъл и Пади. Прекара цялото пътуване с глава, надвесена над парапета, а братята Финеган му се смееха. Развеселен от спомена, около очите му се появиха бръчици.