Тя стоеше на около двайсет метра от него, напълно погълната от огромното и шумно приспособление пред себе си. Ник поклати глава. Само неговата Фий беше способна да намери купчина метал за чаровна. Той нямаше никаква идея какво представляваше или за какво служеше; знаеше единствено, че беше поръчала изработката на машината в Питсбърг за астрономическата сума от петдесет хиляди долара и че възнамеряваше чрез нея да постигне нещо не по-малко от революция в търговията с чай. Докато я гледаше, усмивката му — дължаща се на равни части обич, гордост и забавление — се разшири още повече и озари бледото му лице.
— Виж се само! — засмя се.
Изглеждаше толкова нагласена и елегантна, когато напусна къщата по-рано през деня. Сега имаше вид на истинско плашило.
Беше захвърлила жакета си, като че е парцал. Ръкавите на бялата ѝ блуза бяха навити; върху единия имаше черно петно от грес. Косата ѝ беше разрошена; от спретнатия кок, който носеше винаги, се бяха изплъзнали кичури. Щракаше с пръсти, без да го осъзнава, докато говореше на някого, скрит от машината. Успяваше да зърне лицето ѝ в профил; изражението ѝ беше оживено и напрегнато. Само колко се възхищаваше на това лице!
Докато Ник продължаваше да се взира в жена си, машината изведнъж се събуди за живот и го стресна. Проследи погледа на Фиона по посока към пастта ѝ и видя как от нея излизат редица червени кутии „Тас Тий”, строени върху конвейерна лента. Фиона сграбчи първата кутия и отвори капака ѝ. Измъкна навън нещо, изглеждащо като миниатюрна бяла торбичка, и го огледа.
— Дявол да го вземе! — изкрещя, а произношението ѝ вече беше по-скоро американско, отколкото английско.
Измъкна още една торбичка и после още една. След това пъхна палец и показалец в устата си и изсвири пронизително. Чу се стържене на метал и машината спря.
— Стюарт! — кресна. — Продължават да се разкъсват. Всички до една.
Ник примигна озадачено, когато изпод чудовищната сбирщина от чаркове, пластини и гъсенични вериги се появи нечия глава. Там беше Стюарт Брайс, дясната ръка на Фиона. Придърпа го от „Милърдс” и го нае преди осем години.
— Какво? — викна той. — Не те чувам! Това проклето нещо ще ме оглуши.
— Сигурно е заради напрежението в ролките — навдигна тя и му подаде една от торбичките.
Изпод машината прозвуча друг глас и Ник заключи, че върви с чифта крака до главата на Стюарт.
— Не е възможно! Настройвахме ролките три пъти.
— Тогава ги настрой за четвърти път, Дън! Ти си механикът, нали така?
Ник дочу възмутено изсумтяване, последвано от думите:
— Не са ролките, госпожо Соумс. Ръбовете на скобите разкъсват материята, докато торбичките преминават.
Фиона поклати глава.
— Разрезите са прекалено оръфани. Щяха да са съвсем чисти, ако ги правеха скобите. Заради напрежението е, Дън. Муселинът е разкъсан, а не разрязан. Ще оправиш ли нещата или аз да се заема?
— Бих искал да го видя това.
О, драги господин Дън, напълно погрешен ход, помисли си Ник. Взе жакета на Фиона от табуретката, сгъна го и седна, за да наблюдава фойерверките.
Фиона остана на мястото си за няколко секунди, втренчена в краката на Дън, после грабна един гаечен ключ, пропълзя под конвейерната лента и се озова под централната част на машината. Полата ѝ се закачи на един пирон, стърчащ от дъска на пода. Тя я дръпна. Платът се разкъса. Ник потръпна. Ръчно тъкана венецианска коприна. Дрехата беше ушита в Париж от „Уърт”. Ами, какво да се прави.
Чу се сериозно пъхтене и ругаене. Изохкване. Няколко минути тишина. Триумфален вик:
— Пусни я!
Чудовището отново се пробуди за живот. Фиона изпълзя обратно навън от лабиринта от тръби и валове. Ник забеляза, че на бузата ѝ се беше появило петно от смазка, а едната ѝ ръка кървеше. Отвътре отново започнаха да излизат кутии. Тя пусна гаечния ключ, сграбчи първата и нетърпеливо огледа съдържанието ѝ. На лицето ѝ грейна усмивка.
— Да! — викна, подхвърли я високо във въздуха и се засмя. — Да! Да! Да! Успяхме!
Заваляха стотици малки торбички и в този момент тя зърна Ник. C възторжен писък взе една и затича към него. Седна на един сандък за чай и поклати торбичката от муселин — сега пълна с чай — пред него. В горния ѝ край имаше връвчица, прикрепена с малка скобка, а в другия край на връвчицата висеше червен хартиен етикет с изписани на него думите: „Тас Тий — чаша чай на мига”.
— Прекрасно е, любов моя. Наистина великолепно. Но какво за бога е това? — попита, докато бършеше кръвта от ръката ѝ с носната си кърпа. Беше се стекла по пръстите, върху сватбената ѝ халка с диаманти и ослепителния десеткаратов шлифован диамант, който ѝ подари за първата им годишнина. Намръщи се при вида на дланта ѝ. Загрубяла, мръсна, изподраскана и с белези, тя принадлежеше на чистачка или перачка, а не на най-богатата жена в Ню Йорк. Жена, притежаваща най-големия и доходоносен чаен концерн в страната, както и трийсет и пет заведения от веригата „Чаената роза” и над сто висококласни магазина за хранителни стоки.