Разговорът се насочи към качествата на конструкцията и Стюарт, замаян от плановете си за световно господство, започна да бърбори за продуктивност и дистрибуция. Ник се постара да успокои дишането си с надеждата, че това ще даде покой на сърцето му. Трябваше да се махне оттук. Бързо.
Внезапно проскърцване накара Стюарт и Дън да се върнат обратно при машината. С усещането, че нечия гигантска ръка е сграбчила сърцето му, Ник се изправи и заяви безгрижно на Фиона, че той също трябва да тръгва. Обясни ѝ, че очаква Хърмайъни, управителката на галерията му, да се отбие със седмичния си доклад. Хърмайъни Мелтън беше млада англичанка, която той задигна от музея „Метрополитън“ преди две години, след като Екхард му заяви, че повече не може да работи. За негово облекчение планът му подейства. Тревожното изражение изчезна от лицето на Фиона. Попита я дали ще се прибере за вечеря. Тя отговори утвърдително. Той я целуна за довиждане и я прати да си върши работата.
Сега болката в гърдите му беше парализираща. Тръгна бавно към файтона. Покатери се вътре, настани се на седалката и затвори очи. Когато събра сили, бръкна в горния си джоб, извади малко шише и изсипа върху дланта си една бяла таблетка. Тя щеше да успокои страдащия орган, който се гърчеше и напрягаше в гърдите му като риба на сухо.
— Хайде — изстена. — Подействай.
След цяла вечност, както му се стори, файтонът спря пред наподобяващото дворец имение на Пето Авеню, което обитаваха с Фиона. Слезе и се подпря на перилата на стълбите отпред, а треперещата му ръка изглеждаше синя на фона на белия мрамор. Вратата се отвори. Погледна нагоре и видя Фостър, техния иконом. Чу как привичният поздрав за добре дошъл прераства в тревожен вик.
— Господине! Мили боже… Нека ви помогна…
Ник почувства как краката му се подкосяват, а болката в гърдите му се превръща в експлозия и го поглъща.
— Фостър… Повикай Екхард… — успя да изстене, преди да се строполи на земята.
С поли, събрани в шепа, Фиона Финеган Соумс избираше внимателно пътя си през плетеницата от релси, които разделяха фабриката ѝ от Уест Стрийт. Млад нощен пазач, може би около осемнайсетгодишен, я следваше плътно по петите.
— Не може ли да повикам файтон, госпожо Соумс? — настоя. — Не е редно да сте навън сама. Тъмно е и в този час наоколо се навъртат какви ли не типове.
— Всичко ще бъде наред, Том — отговори Фиона, докато крачеше пред него, като прикри усмивката, предизвикана от неговата загриженост. — Тази вечер имам нужда да се поразходя. Прекалено съм развълнувана заради новата машина.
— Истинска красавица, нали, госпожо Соумс? Сто торбички в минута, както ми обясни господин Брайс. Никога не съм виждал нещо подобно.
— Така е — съгласи се Фиона. Внезапно се закова на място и се обърна с лице към момчето. — Защо да е тя, Том? — попита.
— Моля, госпожо?
— Новата машина. Защо да е тя, а не той?
Том вдигна рамене.
— Предполагам по същата причина, по която и лодката е тя. Никога не знаеш какво ще я прихване. В един миг е съвсем кротка, а в следващия — по-опасна от стар канален плъх. Също като жена.
Фиона повдигна вежда.
— Така било значи?
Том осъзна грешката си твърде късно.
— Аз… Съжалявам, госпожо Соумс — започна да заеква. — Не вложих нищо в думите си. Все забравям, че сте жена.
— Много ти благодаря!
— Аз… Не исках да прозвучи така — обясни Том, вече объркан до безнадеждност. — Невероятно красива сте, госпожо Соумс, само че просто… знаете какво искате. Не сте ни най-малко глуповата и празноглава. Не пърхате с мигли и не се преструвате, сякаш не можете да пресечете и улицата сама. Нали разбирате какво имам предвид? — Той свали шапката си. — О, боже, госпожо Соумс, моля ви, не ме уволнявайте.
— Не ставай глупав — скара му се Фиона. — Да си кажеш мнението, тук не минава за обида, достойна за уволнение.
Тя очакваше момчето да почувства облекчение, но вместо това той я погледна притеснено.
— Виждате ли? — каза. — С една жена никога не си наясно за позицията си. Ако бяхте мъж, досега да сте ме изхвърлили навън за ухото.
— Значи бих била глупачка.
Объркването на Том се усили.
— Защо? Задето сте мъж ли?
Фиона се засмя.
— И за това. Но най-вече, задето уволнявам един от най-добрите си служители.
Момчето се ухили.
— Благодаря, госпожо Сомус. Вие… Бива си ви.