— Ставам като за стар канален плъх — добави Фиона и му намигна закачливо.
— Да, искам да кажа не! Искам да кажа…
— Лека нощ, Том — подвикна Фиона и пристъпи на улицата.
Докато прекосяваше Уест Стрийт, като умело отскачаше от пътя на кабриолети, конски трамваи и странни на вид автомобили, крачеше с обичайната си забързана походка с високо вдигната глава и изправени рамене, гледаше директно напред и не примигваше. Тази директност — не само във взора ѝ, но и в начина на говорене, изискванията и очакванията ѝ, в цялостното ѝ поведение — се превърна в нейна запазена марка. Беше известна с умението си да вижда отвъд самохвалството и снизхождението на банкери и бизнесмени и да забелязва мигом подправените суми и надписаните фактури на доставчици и дистрибутори. Наивната несигурност от юношеските години се беше изпарила, за да бъде заместена от непоклатима самоувереност, дължаща се на работа и успехи, на водени и спечелени битки.
Когато достигна източния край на улицата, обърна се и хвърли един последен поглед към фабриката си, доволна от изграденото с десет години усилия — огромните червени товарни фургони с бялото лого на „Тас Тий”, изрисувано от двете им страни и масивната постройка, извисяваща се над тях. Зад сградата се намираха доковете на „Тас Тий”, пристанище за цяла флота закотвени шлепове, готови да отпътуват при изгрева, когато настъпеше приливът. Някои щяха да пресекат реката, за да стигнат до Ню Джърси, други щяха да се насочат на север към оживени градове по Хъдсън: Райнбек, Олбъни и Трой. Трети щяха да стигнат и по-далече, нагоре по канала Ери до езерото Онтарио, където огромни товарни кораби очакваха да откарат продукцията на „Тас Тий” до градовете на големите езера, вход към процъфтяващите северозападни щати.
Повечето жени не биха открили никакво очарование в една фабрика край реката, но за Фиона тя беше истинска красавица. Сбърчи чело разтревожено, когато се замисли за новата си машина и надеждите, които възлагаше на нея. Струваше ѝ цяло състояние и предстоеше да харчи още. За реклама на местно и национално ниво, за пакетиране, насърчаване на покупките и нови методи за дистрибуция. За всеки план, схема и трик, които хрумваха на нея, Стюарт или Нейт. През предстоящата година щеше да изсипва пари в това ново начинание, за да проработеше по-добре.
Пое дълбоко въздух и изпусна дълбока въздишка. Жабите се бяха размърдали. Отдавна беше решила, че „усещането за пърхащи в стомаха пеперуди” е твърде деликатен начин да опише онова, което изпитваше, когато се захванеше с нов проект. Това не бяха никакви пеперуди; представляваха големи и тежки жаби. Познаваше ги добре. Посетиха я, когато за първи път отключи вратата на изоставения магазин на чичо си. И в деня, когато поръча първите петдесет сандъка чай от „Милърдс”. Бяха там и когато госпожица Никълсън, вече отдавна покойница, ѝ продаде сградата, превърнала се по-късно в „Чаената роза”. Навестиха я и когато двамата с Майкъл откриха втория магазин за хранителни стоки на Финеган на ъгъла на Седмо Авеню и Четиринайсета улица, както и всеки път, щом отваряше нова чайна, било то в Бруклин, Балтимор или Бостън.
Ник винаги разбираше кога се случва. Приготвяше ѝ чай, запарваше го толкова, че да може да свали боя. Точно както го харесваше тя.
— Залей малките мръсници с това — поръчваше ѝ. — Жабите мразят чай.
На този етап от живота си тя гледаше на жабите като на необходимо зло, малки зелени демони, чието присъствие я принуждаваше да премисли старателно всичките си заключения и очаквания, да изясни плановете си и разходите и по този начин да минимизира опасността от грешка. Вече беше разбрала, че трябва да се тревожи само когато жабите не я тормозеха.
В момента подскачаха и се лашкаха из стомаха ѝ, но акробатическите им номера не можеха да угасят ентусиазма ѝ за „Тас Тий — чаша чай на мига”. О, какви перспективи криеше новата машина. Ако „Чаша чай на мига” потръгнеше добре в САЩ, щеше да започне да го предлага и в Канада, а може би и в Англия и Франция — все пазари, готови за нов подход към чая, — с което евентуално да утрои или учетвори продажбите си.
Продължи на север и отмина Джейн Стрийт, потънала в мислите си, като несъзнателно ускоряваше крачка в усилие да потуши изпълнилото я нервно вълнение. Наистина е редно да наема файтон, каза си, не искам да карам Ник да ме чака. Но не го стори. Продължаваше да е обезпокоена и не можеше да си представи да се затвори в някой тесен файтон. Имаше нещо друго, което я тревожеше. Ако оставеше жабите настрани, налице беше по-дълбоко вкоренен страх — сериозни опасения за състоянието на Ник.