— Не, благодаря — отговори на кочияша и го отпрати.
Само след секунди вече беше завила на запад по Гейнзвоорт Стрийт, неописуемо щастлива — както винаги, — че се намира на пазара.
Остави се да бъде понесена от тълпата, като изпитваше истинска наслада просто да наблюдава и да слуша. Поглъщаше с поглед дървените ръчни колички — в Ню Йорк ги наричаха тарги, — отрупани с всякакви видове стока, от зимни плодове и зеленчуци до дрехи втора ръка, тенджери и тигани, бонбони, препарати за почистване на петна или различни видове тоник. Продавачите рекламираха предлаганото от тях и тя ги слушаше омаяна.
Бродеше доволно, а сърцето ѝ на търговката кипеше от вълнение и любопитство, тикаше нос сред стоките върху всяка сергия, оглеждаше намиращото се върху всяка тарга и в този момент го зърна. Високо русо момче с красиво лице и дяволита усмивка. Беше с гръб към нея, но тя успяваше го види в профил. Носеше изтъркано палто, тъмна шапка и червено шалче на шията. Пръстите му стърчаха от върховете на ръкавиците. Заболя я, като видя, че са посинели от студа. Тя продължи да се взира, а той намигна на клиентка, после подаде на жената — с артистичен жест — хартиена фуния, пълна с горещи кестени.
Момчето се обърна към нея и тя мигом забеляза, че не е онзи, за когото мислеше. Усмивката не беше същата, в скулите имаше известна разлика, както и в носа. Очите му бяха кафяви, а не сини.
И беше само момче, може би около седемнайсетгодишен. Онзи, за когото мислеше, вече трябва да беше трийсетгодишен. И ръководеше бизнеса на Питърсън в Ковънт Гардън, а не продаваше кестени.
— Започнаха да ти се привиждат разни неща, тъпа краво — каза сама на себе си. В резултат на комбинацията от сумрака и факта, че не беше яла цял ден. Отклони поглед, престори се на заинтересувана от старо копие на „Брулени хълмове” на близката сергия и се помъчи да се присмее на собствената си глупост. Но от устата ѝ не излезе смях.
В деня, когато се омъжи за Ник, осъзна с ужасяваща яснота, че никога няма да спре да обича Джо Бристоу. Веднъж се принуди да вярва в обратното и последствията бяха катастрофални. И макар да беше трудно да го признае, даде всичко от себе си да го приеме и да продължи напред живота си. Стараеше се никога да не мисли за него. А когато се случеше, казваше си, че е намерила покой заради постъпката му. Това беше почти вярно. С хода на времето и благодарение на необятната разлика между стария и новия ѝ живот разбирането най-накрая зае мястото на гнева. И на тъгата.
Джо беше млад и направи ужасна грешка, такава, която нарани и него самия. Допускаше, че сега вероятно е щастлив, но в онази вечер на Старите стълби, във вечерта, когато призна какво е сторил, мъката му беше искрена. Той беше умно и амбициозно момче, задържано на едно място от баща си и обстоятелствата, което допусна вкусът на първия успех да завърти главата му. Така виждаше тя нещата сега, съблазни го нещо повече от някаква си Мили — съблазниха го властта и парите на Томи Питърсън, както и собствените му огромни амбиции.
Охолството и благосъстоянието бяха трудни, почти невъзможни за устояване. Фиона знаеше, че това е чистата истина, тъй като тя самата допусна да бъде изкушена от Уилям Макклейн и привилегирования живот, предложен ѝ от него. През седмиците и месеците след сватбата ѝ с Ник за нея придобиваше все по-голямо значение да намери сили у себе си да прости на Джо, защото установи колко болезнено е да съжаляваш искрено, задето си наранил някого, но да не получаваш прошка. Уил така и не ѝ прости.
Потръпна при мисълта за последната им среща. Протече в неговия апартамент в деня след сватбата. Той се върна преждевременно от пътуването си само за да установи, че жената, която обича, жената, обещала му да се омъжи за него, всъщност се е омъжила за друг. Беше смазан от нейното предателство, нареждаше разгневено как е съсипала живота му, както и своя. После изнемощял седна и покри лицето си с длани. Ридаеща Фиона коленичи разкаяно до него и направи опит да му обясни как не е имала друг избор. Каза му, че Ник е бил застрашен от затвор и депортиране, а тя е знаела, че не би оцелял при такова стечение на обстоятелствата. В този момент Уил вдигна глава и каза:
— Очевидно Никълъс Соумс значи за теб много повече от мен.
Фиона срещна погледа му.
— Да, така е — отговори кротко.
После се изправи и при липса на какво повече да добави напусна дома му. Това беше последният случай, когато го видя насаме. Зърваха се из театри и ресторанти и разменяха най-много бегло кимване или няколко любезни думи, но нищо повече. Преди пет години той се ожени за жена от неговите кръгове — вдовица на близка до неговата възраст. Според чутото от Фиона напоследък прекарвал повече време в провинцията и оставил бизнеса в ръцете на синовете си Джеймс и Едмънд. Според клюкарските рубрики той и жена му редовно пътували до Вашингтон, за да посещават най-големия му син Уил-младши, който първо стана конгресмен, а после сенатор и според приказките на много хора някой ден щял да се кандидатира за президент.