— Не мога — отговори Джо и затвори прозореца зад себе си. — Трябва да ставам рано. Ще ходя в Камдън да проуча пазара. Да проверя дали районът може да поеме „Монтагюс”.
Разхождаше се из стаята и събираше дрехите си от пода. Говореше твърде бързо, съзнаваше това. А и извинението, което предложи, беше неубедително. Но не можеше да остане. Налагаше се да се махне, преди тя да е забелязала всепоглъщащата и съсипваща тъга, която изпитваше, след като спеше с жена, която не обичаше.
— Камдън ли? — попита тя и присви очи. — Но това е по-близо до моята къща, отколкото до твоята. Тази вечер ще предприемеш истинско пътешествие от Белгрейвия до Гринуич и после обратно до Камдън на сутринта. — Тя седна. — Каква изобщо е тази обсебеност да живееш в Гринуич?
— Харесвам къщата си — отвърна той и съблече взетия назаем халат. — Държа на овощната си градина и ми допада да съм близо до реката.
— Не, не е това — заяви тя, а очите ѝ обхождаха тялото му, поглъщаха дългите му мускулести крака, идеалните му задни части и елегантната извивка на гръбнака му.
— Не е ли?
— Не. Причината е, че оттам можеш да държиш света на една ръка разстояние. А също и любовниците си.
Джо понечи да каже нещо успокоително, но тя махна с ръка. Надяваше се да не създава проблеми.
Мод Селуин Джоунс го покани в дома си за късна вечеря. Да обсъдят нещо по работа, както обясни. Тя беше дизайнер — най-добрата в Лондон — и той я нае, за да създаде уникален облик на четирийсет и петте магазина от веригата „Монтагюс”, както и да оформи интериора на новия водещ магазин на Найтсбридж. Тя нямаше нужда да работи — не и при парите, с които разполагаше, — но казваше, че я разнообразявало и също така вбесявало баща ѝ, а това винаги било нещо забавно. Колкото беше известна с дизайнерските си умения, още по-известна беше със скандалното си поведение. Преходи из Непал. Яздене на камили в Мароко. Живот на палатки с бедуините в Арабия. Бившият ѝ съпруг, безспорен грубиян и пияница, беше убит по време на пътуване до Кайро. Обидил собственика на ресторант, след като сервираното го разочаровало и два дни по-късно бил открит намушкан в една пряка. От полицията заключили, че са крадци, но никой не повярвал. Мод, вече богата, благодарение на парите от баща си, спечелени от мини в Уелс, наследила милионите и на мъжа си. Притежаваше неспокоен дух и обичаше всяка страна, само не и Англия. Особено я привличаше Изтокът и — както твърдяха слуховете — когато не можела да отиде там, задоволявала се с Ист Енд. Заради тъмните улички на Лаймхаус и прословутите вертепи, предлагащи опиум.
Двамата изпиха порядъчно количество вино по време на вечеря, последвано от бренди в салона. След като опразниха бутилката тя приближи до него, коленичи между краката му и го целуна по устните. Той се наслади на целувката, но когато приключи, направи опит — непохватен — да ѝ обясни, че не е голям романтик… че не е…
— Какво? — попита подигравателно тя. — Не си от типа мъже подходящи за брак? Не се ласкай, драги, не се целя в сърцето ти.
После се захвана да разкопчава панталоните му и вкара в действие плътните си начервени устни, за да го накара да забрави всичко. Само за кратко. Да се отърси от безспирната болка заради отсъствието на Фиона от живота му. Преместиха се в спалнята и той се опита да изтрие от съзнанието си всичко освен прекрасното ѝ тяло, жадуващо за него. И успя… поне за известно време. Дори се залъга да повярва, че този път напълно се е отървал от тъгата. Когато всичко свърши, болката се върна с двойна сила. Както се случваше винаги, когато страстите бъдеха охладени и тялото беше задоволено, но сърцето му се чувстваше излъгано. Все така разбито, все така празно, все така пълно с копнеж, който нямаше да бъде удовлетворен никога.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останеш? — попита Мод. — Можеш да се настаниш в една от стаите за гости. Няма нужда да прекарваш нощта тук. — След като той отново отклони поканата ѝ, тя заяви: — Ти си най-големият самотник, когото познавам Джо. Бдителен и страдащ като ранен тигър.
Той не отговори. Вече облечен, отиде до леглото ѝ и я целуна по челото. После дръпна завивката върху нея и ѝ поръча да се наспи.
— Аз не спя, драги — заяви тя и се наведе към нощната масичка, за да запали лампата и наргилето до нея.
Цялата прислуга на Мод си беше легнала, така че никой не придружи Джо до вратата. Докато вървеше към Екълстън Стрийт с надеждата да намери наемен файтон, познатата тъга се спусна върху него като голям черен прилеп и го обгърна в кадифените си криле.