— Но той е затънал в дългове до шия — отбеляза Фиона и приседна на ръба на бюрото си. — Заел е почти триста хиляди лири от Албион Банк. Плантацията му в Индия се разори, а опитите му да пробие на американския пазар се провалиха с гръм и трясък. — Усмихна се мрачно при тази мисъл. Тя собственоръчно режисира краха му, като яростно подби цените му дори с лични загуби. Представители на Бъртън отвориха магазин на Уотър Стрийт през юни 94-та. През януари следващата година вече го бяха затворили. — Нужен му е капитал, Питър. Ще продаде част от личните си дялове. Ще му се наложи.
Хърст поклати глава.
— Фиона, трябва да ти призная — не само като твой брокер, а и като твой приятел, — че не разбирам изключителната ти обсебеност от тези акции. Никога не съм я разбирал. Фирмата, както ти сама посочи, не е финансово стабилна. Права си за дълговете му. Твърде сериозни са. Още една сполетяла го беда и със способността му да покрива вноските си по заеми е свършено. Ти инвестира астрономически суми в „Бъртънс Тий”. Тези акции не са нищо повече от пасиви. Не са ти нужни повече. Онова, от което се нуждаеш, е…
— Питър, не си наясно от какво се нуждая! — кресна му Фиона. — Просто ми набави проклетите дялове.
Питър пребледня. Нито веднъж през всички години, в които се познаваха, тя не му беше говорила така грубо. Изправи се, прибра документите в куфарчето си и заяви, че се надява да има нещо за нея в рамките на предстоящата седмица.
Засрамена от поведението си, Фиона положи длан върху ръката му.
— Съжалявам. Нямах намерение да ти викам така. Аз просто… Днес не съм на себе си…
Той вдигна очи от претъпканото си куфарче. В погледа му загриженост беше изместила обидата.
— Знаех, че нещо не е наред, още щом влязох. Изглеждаш ужасно.
И това беше самата истина. Носеше тъмносив жакет, гарниран с черни ширити, ослепително бяла блуза с шалче на сиво-черно райе в яката и тясна черна пола. Тъмните цветове подчертаваха наскоро увеличилите се хлътнатини на бузите ѝ и факта, че е отслабнала значително. Непотушимата ѝ жизненост беше изчезнала. Изглеждаше някак смалена. Крехка.
— Свързано е с Ник, нали? — попита, а очите му се стрелнаха към фотографията, държана от нея на скрина зад бюрото ѝ.
— Да — призна тя, ядосана, че е изгубила контрол, че е допуснала страхът и емоциите да имат власт над нея.
Това беше нещо, което не желаеше да обсъжда. Разговорите за него го правеха нещо реално.
— Предположих, че е нещо, свързано със семейството. Единственият друг случай, в който съм те виждал така разстроена като сега, беше когато апендиксът на Шийми се възпали. Ник не е добре със здравето ли?
Фиона поклати глава. Лицето и се изкриви. Изруга и притисна очите си с ръце, като че се мъчеше да върне сълзите обратно вътре.
— Фиона, какво се е случило? Той добре ли е?
Тя беше неспособна да отговори. Почувства как я обгръща, чу го да мънка сконфузено утешителни думи. Когато тя най-накрая дръпна ръце, той извади бяла носна кърпа от джоба си и ѝ я подаде.
— Колко зле е?
Тя пое дълбоко въздух.
— Придавам повече значение, отколкото всъщност си струва — заговори. — Основно е слаб. И няма голям апетит. Налага му се да остава в леглото през по-голяма част от деня, но вчера например се е разхождал в градината. Каза ми го, когато се прибрах.
— Откога е така?
— От февруари.
Питър разшири очи. Фиона забеляза и съжали, че му каза. Прищя ѝ се той да си тръгне. Незабавно. Не искаше да вижда страха му. Нямаше желание да ѝ се налага да го утешава. Имаше сили единствено да продължи да успокоява себе си.
Преди два месеца — точно в деня, когато във фабриката пристигна новата машина, — се прибра у дома, нетърпелива да вечерят заедно с Ник, само за да установи, че той имал „замайване”, както го представи Фостър. Изтича на горния етаж, за да види как е и го откри в леглото. Беше изключително блед и немощен и се бореше за всяка глътка въздух. Целуна го и притисна лицето му между дланите си, почти изпаднала в истерия от тревога, докато Екхард не я изведе навън. Обясни ѝ, че Ник е пресилил сърцето си и се налага да почива.
— Все пак ще се оправи, нали? Нали, доктор Екхард? — попита тя с треперещ глас и с пръсти, забити в ръката на лекаря.
— В момента отдъхва спокойно, госпожо Соумс. Ето, вижте. Леко затруднение в дишането и е малко слаб. Ще се подобри.
Фиона кимна и се остави благият глас на лекаря да я успокои. За миг се почуди дали не си премълчаваше истината, но отпъди тази мисъл. Непоколебим реалист в повечето области в живота си, тя продължаваше да бъде целенасочено заслепена, когато се отнасяше до Ник. Искаше състоянието му да се подобри и следователно това щеше да се случи. Белези за противното я плашеха, но тя отказваше да гледа на тях като на признаци за влошаване и си ги обясняваше като незначителни неравности по пътя към възстановяването.