— Какво каза доктор Екхард? — попита Питър.
— Че симптомите ще отшумят — отговори.
Един вътрешен глас ѝ напомни, че Екхард обеща това преди два месеца, а Ник показа слабо подобрение оттогава. Заглуши го.
— Значи става дума за краткотрайно влошаване. Временно състояние.
Фиона кимна.
— Точно така. Съвсем скоро ще е на крак.
Питър се усмихна.
— Радвам се да го чуя.
Той я целуна леко по бузата и ѝ каза да разчита на него, ако има нужда от нещо. След като си тръгна, Фиона погледна часовника. Беше шест. Реши да си събере нещата и да се прибере по-рано. Можеше да приключи с останалите задачи в кабинета след вечеря.
Винаги беше обичала да се прибира вечер у дома, а прозорците да искрят в нощта и Ник да я чака в салона, нетърпелив да чуе всичко за деня ѝ, но сега установи, че започва да чувства тревога с приближаването на вечерта. Само Фостър я посрещаше. Ник винаги беше горе в леглото си. Понякога беше буден, а друг път не. Стоеше пред вратата на спалнята му, ако той спеше, и си пожелаваше да можеше да отиде при него, да поседне на леглото и да си побъбрят. Изпитваше потребност да се убеди с очите си, че не е отслабнал допълнително през този ден. Помъчи се да бъде оптимист. Може би тази вечер щеше да е в състояние да слезе долу и да седне с нея в салона. Щяха да поделят бутилка бордо пред огъня, както бяха правили винаги.
Къщата на Пето авеню беше масивна и внушителна отвън, но уютна и примамваща отвътре. Построиха я, когато Ник започна да забавя темпото. Желанието му бе да е способен да стига до парка или до музея „Метрополитън”, без да пътува. Той оформи интериора прекрасно — четирите етажа, голямото входно антре, огромната трапезария, библиотеката, кабинета, салона, остъклената веранда, просторните кухни и безбройните спални. Не бяха допуснати старомодни антики, само художествени произведения от новата вълна. Прозорците, огледалата и лампите бяха от „Луи Комфорт Тифани“. Среброто беше от „Арчибалд Нокс”. Мебелите и полилеите бяха с марка „Емил Гале”. Картините бяха на така обичаните от Ник френски художници и от новата вълна американски творци, подкрепяни от него.
Фиона се усмихна, като си припомни какви хубави времена преживяха в тази къща. Толкова много партита и танци. Рядко се завърташе у дома си денем, но вечер често се прибираше, за да завари в разгара ѝ импровизирана вечеря за приятели. Или може би празнуване на годишнината на Майкъл и Мери, които се бяха оженили през деветдесет и първа година, или пък тържество по случай рождения ден на някое от децата им. През лятото непрестанно биваха устройвани пикници в задния двор, вървящи в комплект с фенери по дърветата, музика и изгладнели художници, плюс прибралия се от пансиона Шийми, който задигаше шампанско и танцуваше с красивите студентки по изкуствата. Ник обожаваше да забавлява околните, да прекарва вечери, изобилстващи от приятели, храна и вино, от шум и смях, от клюки и драми.
Усмивката на Фиона помръкна. Бяха минали много седмици, откакто къщата за последно беше изпълвана със смях. Отбиваха се приятели, за да навестят Ник, разбира се, но доктор Екхард не допускаше дълги посещения или експанзивно поведение, нищо, което би изтощило пациента му. Почувства как устоите на надеждата и настойчивият ѝ оптимизъм се разклащат леко, а тъгата, натрапчива и задушаваща, се прокрадва от гърлото към очите ѝ. Отново бликнаха сълзи. Тя ги обърса ядосано.
— Спри, просто спри — нареди си. — На мига!
Събра документите и ги пъхна в куфарчето, после сграбчи палтото си и забърза навън, дори без да се отбие да пожелае лека нощ на секретарката. Искаше да си отиде у дома. В къщата си с масивни мраморни стени, дебела входна врата и желязна порта. Тази къща представляваше истинска крепост. През всички тези години пазеше на топло и в безопасност нея, Ник и Шийми. Докато се намираха в нея, нямаха нужда от нищо, не се бояха от нищо. До този момент. Сега нещо злокобно се промъкваше, кръжеше из въздуха и чакаше своя шанс.
Познаваше това чудовище; беше я посещавало и преди. Но тя се научи да е бдителна. Щеше да заключи вратите под носа му. Щеше да стои на пост. И този път то нямаше да се вмъкне вътре.
Глава 62
— Боже, Ник, от тук чувам как тракат зъбите ти — каза Теди Сисън. — Ще добавя още една цепеница в огъня.