— Благодаря, Теди — каза Ник и придърпа кашмиреното одеяло около раменете си.
От припадъка насам все му беше студено. Наведе се напред, напълни отново чашите им с чай и после се облегна обратно назад, уморен дори от такова минимално усилие. Състоянието му беше тежко. Екхард го уведоми, че не му остава много и той държеше да сложи делата си в ред. Знаеше, че трябва да е в леглото, а не в салона, но спалнята му с всичките шишенца с лекарства и мехлеми, дадени му от Екхард, му действаше тягостно.
От всички помещения в къщата това му беше любимото. Не можеше да мине за най-модерното, но пък можеше да се похвали като най-удобното. Беше пълно с меки дивани и кресла, с дебели възглавнички с копринена дамаска и табуретки, а освен това разполагаше c огромна камина, идеална, ако искаш да се изпържиш. Но най-важното от всичко, обичаше тази стая, защото тя пазеше много щастливи спомени от хубавите им времена с Фиона. Тук бяха прекарали безчет вечери и лениви неделни следобеди, сгушени на дивана с Шийми помежду им, кроейки планове, обсъждайки идеи, мечтаейки.
— Ето! — заяви Теди и изтръска саждите от ръцете си. — Това вече е огън!
— Огън ли? Истинска пещ е! Възможно ли беше да побереш вътре повече дърва?
— Нужна ти е топлина, ръцете ти са посинели. — Теди седна обратно на мястото си, побутна очилата на носа си и насочи вниманието си към дебелата купчина листове пред него, завещанието на Ник. — Както вече казах, струва ми се, че си прекомерно разтревожен. Дори без завещание според законите на щата цялото ти притежание, всичките ти авоари и вещи преминават директно към съпругата ти. Никой не може да го оспори.
— Не познаваш баща ми. В мига, в който си отида от този свят, знам със сигурност, че този ненавистен човек ще опита най-малкото да предотврати преминаването на моя доверителен фонд в ръцете на Фиона. Сумата е значителна. Беше над милион лири последния път, когато проверих.
— Един милион лири? Фондът ти в „Албион банк”? — попита Теди, смаян от цифрата.
— Да.
— Когато се оженихте с Фиона, този фонд възлизаше на не повече от сто хиляди лири. В какво си инвестирал, за бога?
Ник махна с ръка.
— Кой ти знае.
— Не водиш сметки за собствения си фонд?
— Всъщност не. Знам, че оригиналните акции, които баща ми купи, повишиха цената си през последните десет години. Също така съм наясно, че преди три или четири години купи голям дял от някаква фирма и ги бухна в моята сметка. Нямам представа защо го направи. Не дават приход. Всъщност изгубиха голяма част от стойността си.
— Очакването ти за един милион отразява ли и тези загуби?
— О, Теди, нямам представа — въздъхна Ник. — Попитай Хърмайъни. Тя следи извлеченията и депозира чековете. Не съм докосвал и пени от парите на баща ми от години. Щом галерията започна да дава печалби, раздавам всички приходи от фонда.
— Всички?
Ник кимна.
— Баща ми подпомага нюйоркските художници от години. Също така допринесе за финансирането на разширението на „Метрополитън” и им осигури богата колекция от произведения на съвременни американски творци. — Той се усмихна широко. — Не е ли щедро от негова страна? Когато си отида, искам Фиона да наследи фонда. Всяко пени. Ще го оползотвори добре.
— Обсъждал ли си го с нея?
— Опитах. Отказва да говори на тази тема.
— Тя тук ли е? Редно е да я известим за твоето желание и за вероятната реакция на баща ти.
— Не, няма я. Суети се около мен от дни. Лично ми носи всяко ястие и всяка чаша чай. — Той се засмя. — Дори не мога да отида до тоалетната, без тя да ме последва. Повече от седмица не е ходила на работа, но когато научи, че ще идваш, си намери причина да излезе. Бои се, предполагам. Направих всичко възможно да ѝ спестя истината и успях донякъде. Но в последно време е твърде очевидна. Виж ме само, истински призрак.
— Все още не. И да не ти хрумват разни неща, докато аз съм тук.
Ник се усмихна.
— Уреждането на погребения не ти ли влиза в задълженията?
— Не, определено не. — Той отново започна да пише. — Добре, какво друго освен фонда? Изреждай ги бавно. Едно по едно. Трябва да сме конкретни.
Ник започна да изброява притежанията си пред Теди и да дава инструкции как да бъдат разпределени. Делът му от къщата оставаше за Фиона, както и мебелите, художествената му галерия, всичките му произведения на изкуството и личните му вещи. Като добавка определяше щедро завещание за Шийми, когото винаги беше смятал за свой син и който всъщност продължаваше да го нарича татко, а не Ник. Също така оставяше парична сума на Иън Мънро и Нел Финеган, както и на Шон, Пат и Джени Финеган — децата на Майкъл и Мери — и на Стивън Фостър — техния иконом.