Продължи да инспектира стоката си и изведнъж до ушите му долетя нечий глас.
— Как очакваш да имаш печалба, ако изяждаш всичко?
Джо се засмя, радостен да види своя приятел и клиент Оливие Рейно, главен готвач в „Конот”. Сграбчи огромната длан на мъжа, розова на цвят и с дебели пръсти, и сипа в нея шепа грах, като едновременно с това обясняваше с колко добро качество и колко свеж е — първа реколта! — и колко би подхождал на котлет от сьомга или колко вкусен би бил пюриран на супа със сметана и джоджен.
Оливие сложи няколко зърна в устата си, кимна и поръча шест чувала грах, петдесет килограма пресни картофи, две щайги аспержи, три спанак, двайсет и пет пръчки ванилия, четири щайги портокали и по три манго, банани и ананас.
— Изхвърлиха ли те от офиса ти най-накрая? — попита, като оглеждаше навитите ръкави на Джо и жилетката му, вече изцапана с пръст.
— О, просто помагам — отговори. — Главният снабдител се появи в пет часа, за да ми каже, че днес двама от хората му отсъстват по болест и помоли да пратя някого да помогне. Имаше само един служител и той беше зает да записва поръчките, така че аз се включих. Не исках горкият човек да се преработва.
— Искаш да кажеш, не си искал цялата веселба да е за него.
Джо се засмя, защото го бяха разкрили.
— Да, това също. Ето, погледни тук. — Той повдигна парче платно от малка сламена кошница и Оливие се усмихна възторжено. Вътре, внимателно положени върху легло от бял ориз, лежаха пресни трюфели, черни и ароматни.
— Изкопани от френска почва само преди два дни — обясни гордо Джо. — Виж само… Пипни — настоя и подаде на другия мъж особено едър екземпляр. — Твърди, едри и без никакви петънца. Най-доброто, което може да предложи Перигор. Да те включа ли с две дузини?
— Две дузини? Ти луд ли си? Дванайсет! Имам си бюджет. — Оливие поднесе трюфела към носа си, а после го заоглежда замечтано. — Какъв парфюм, неописуем е. Като аромат на секс.
Джо поклати глава.
— Вие, французите, не можете да държите кухнята и спалнята разделени, нали?
— И защо да го правим? И двете олицетворяват живота. Но как бих могъл да очаквам човек, който яде такива… боклуци — той посочи недоядената наденичка в тесто върху една щайга — да ги разбира тези неща?
— Какво ѝ има? — попита Джо. Обожаваше да дразни Оливие. — Сериозна храна за сериозен английски стомах! Въпреки слабостта му към наденички в тесто, риба и пържени картофи и още няколко ястия от детството му, кулинарните вкусове на Джо бяха също така изискани като на приятеля му.
— Пфу! Вие англичаните нямате стомаси! Нямате небце! Приятелю, дойдох в Лондон не само за да готвя, но и за да образовам хората. Да ви науча какво е истинска храна. И какво получавам? Връщат ми филето, защото било твърде сурово. Никой не яде телешкия ми мозък. Слагат проклетия сос „Уорчестър” на всичко! И камъни да им сервирам, пак няма да забележат.
— Камъни с лучен сос може би — съгласи се Джо.
— Ела в кухнята ми тази вечер и ще ти покажа какво е истинска храна — поръча Оливие и сръчка Джо с пръст в гърдите. — И доведи жена за бога. Храниш се като варварин и живееш като монах. Дай ми тези — каза и посочи към трюфелите.
— Каза дванайсет, нали?
— Не! Всичките — кресна разпенено Оливие. — Какво? Да оставя това съкровище да бъде пренебрегвано? Или още по-лошо, съсипано от някой английски нескопосник?
— Би ли желал доставка, Оливие?
— Всичко с изключение на трюфелите. Ще ги взема сега. Ще се видим довечера. Точно в девет.
Джо се усмихна, докато сприхавият му приятел се отдалечаваше. Беше доволен от себе си. Никой от младите служители, наемани от него, не беше способен да пласира такова количество плодове и зеленчуци плюс цяла кошница скъпи трюфели и като добавка да си спечели лична покана от най-добрия готвач в Лондон. Но кого можеше да заведе? Джими беше зает с подготовка на сватбата. Може би Кати.
Взе един грейпфрут и го подуши. За него този аромат беше по-сладостен от най-скъпия френски парфюм. Обърна се и огледа огромния си склад. Преливаше от носачи, които товареха поръчки във фургони, продавачи, които преговаряха с различни клиенти и готвачи от ресторанти и хотели, които правеха избора си. Почувства прилив на гордост. После погледна часовника си — беше седем — и изпита вина. Не трябваше да е тук долу в склада. Беше редно да е горе в офиса пред планината документи. И бе имал точно такива намерения. Дори дойде по-рано, но когато главният му снабдител се качи горе и каза, че му е нужен още един чифт ръце, не успя да устои. Трябваше да слезе да продава, за кратко. Обеща си да остане само час, а вече бяха изминали два. Но как да се откъсне? Вече нямаше възможност да работи тук; все преглеждаше цифри със счетоводители или обсъждаше плановете на нов магазин с архитекти и строители. Липсваше му складът. Нищо не го вълнуваше така както предизвикателството на всяка следваща сделка.