— Ето го! — чу някой да крещи. Беше заловен.
Обърна се с грейпфрута все още в ръка и се усмихна на брат си Джими, неговата дясна ръка, и на красивата си руса сестра Кати, която работеше за него в най-големия му магазин, клона на „Монтагюс” в Челси.
— Плащаме на хора да вършат това, нали знаеш? — отбеляза Джими.
— Просто гледам да съм в крак — обясни отбранително Джо.
— Трябва да му дадем ръчна количка, Джими. Да го върнем обратно на Хай Стрийт, където му е мястото да прехвърля ябълки и портокали — подразни го Кати. — Ако успееш да се накараш да оставиш този грейпфрут, би могъл да ме заведеш да видя новия магазин, който ще ръководя. Трябваше да се срещнем там преди половин час.
— По дяволите! Съвсем забравих. Извинявай, мила. Само ще си взема палтото.
Джо върна плода обратно в щайгата, а Джими и Кати се запътиха нагоре. Когато ги последва, чу да обсъждат развълнувано магазина на Найтсбридж. И тримата таяха огромни надежди, че той щеше да стане флагманският кораб на „Монтагюс”. Кати щеше да го ръководи. Тя беше умно момиче — вече осемнайсетгодишна — схватлива, пряма, на моменти прибързана. Понякога умееше да е трудна, но беше член на семейството и единственият човек, на когото Джо се доверяваше за нещо толкова важно. Джими, на двайсет и шест, вече опитен търговец на плодове и зеленчуци, си беше наумил да превърне този магазин в олицетворение на мястото с най-хубави и екзотични стоки в Лондон. Щеше да предлага всичко стандартно, разбира се, но също така да може да се похвали с продукти, каквито много лондончани дори не бяха виждали преди: боровинки, бамя и тикви от Америка, цариградско грозде, личи и кумкуат от Китай; гуаве, папая и звезден плод от тропическите страни; парещо люти чушки и огромни дини от Мексико; тамаринд и кокосови орехи от Индия. А колкото до Джо, той просто искаше магазинът да е най-добрият, най-модерният, най-богато зареденият на света — самият апогей на амбициите му.
— …но марулите, цикорията и спанака са деликатни стоки — чу да казва сестра му. — Ако е твърде топло, увяхват; твърде студено ли е, почерняват за нула време. Как ще успееш да ги съхраниш по правилния начин? От онова, което ми описа, нямаш достатъчно пространство да…
— Просто ме изслушай, става ли? Никога не ме оставяш да кажа една дума. Имаме инсталирана инсталация за овлажняване на въздуха. Идеята хрумна на Джо. Ще запази всички деликатни стоки свежи. Точно онова, за което говориш.
— Система за овлажняване на въздуха ли? — повтори Кати и побутна брат си. — Занасяш ме!
— Кълна се, Кати.
— Боже, Джими, наистина ли? — попита, вече развълнувана, а не скептична. — От „Харъдс” знаят ли? Ще се пръснат от яд.
— Никой не знае и ти не трябва да казваш на никого. Това ще накара „Харъдс” да изглеждат…
— Ще накара „Харъдс” да изглежда като посредствена дупка — заяви Джо и дръпна ушите и на двама им, докато профуча покрай тях на път за фоайето. — Елате да видите плановете.
В офиса му, разстлани върху огромната дъбова маса, лежаха чертежите за магазина. Джо и Джими ги разясниха на Кати. Първият етаж имаше открит план, таванът му беше носен от масивни колони. Тук щеше да се помещава прясната стока. Широко мраморно стълбище в дъното водеше до втория етаж, където щяха да бъдат разположени магазин за цветя, бонбони и сладкиши, щандове за чай, кафе и цигари, а също така щеше да има сектор за изискани вина. На третия етаж щеше да има ресторант, където клиентите да могат да починат и да хапнат нещо леко или да изпият чаша чай.
— О, Джо, прекрасен е — възкликна Кати. — Какъв ще е интериорът? Какви цветове си намислил?
— Ами, със сигурност мога да кажа, че ще е впечатляващ. Лондон не е виждал нищо подобно.
— Мод? — попита Кати.
— Хм… Не изцяло.
— Джо, какво си направил?
— Поръчах стенописи на четирите годишни времена за всяка от стените на приземния етаж. Изключително добри творби. Мод е съгласна. Мисли, че са прекрасни. Придават много отличителен вид на пространството. Създават усещането за лукс. За уникалност.