— Боже, Джо, това е магазин, а не музей.
Джо вдигна длани във въздуха.
— Знам, знам… Просто не казвай нищо, докато не ги видиш, Кати. Много са ефектни и неочаквани. Точно нещо, което да ни разграничи от конкуренцията.
— Какво му има на бялото? Защо не бели плочки по стените? — попита Кати.
— Ужасни са. Придават на помещенията вид на кланици.
— Ами подовете?
— Изцяло покрити с плочки. Обаче не бели, в синьо и зелено. Със скрити сифони. Ще можеш да караш момичетата си да почистват. Да сапунисват и плакнат, както е редно — обясни Джо. Кати изглеждаше облекчена. Беше вманиачена на тема хигиена и се знаеше, че уволнява мигом заради мътни прозорци и мръсни подове.
— Ами вторият етаж и ресторанта? — попита.
— Пауни — намеси се Джими.
— Пауни! Които да измърлят навсякъде? Вие двамата полудели ли сте?
— Не истински птици, само рисунки — отговори припряно Джими.
Кати премести поглед между Джо и Джими.
— Не мога да дочакам да видя това място. Завършено ли е?
— Почти — отвърна Джо. — Мод работи, без да спира, за да приключи с всичко преди пътуването си. Следващия месец заминава за Китай.
— Знам. Миналата седмица се отби в магазина в Челси, за да се накара на бояджиите. Бяха сбъркали цвета на дограмата. — Хвана един молив, все едно е цигара. — Патладжан, драга — заяви с драматичен тон. — Поръчах им цвят патладжан, а те ми излизат с ярко мораво.
Опря опакото на ръката в челото си и се хвърли на пода в престорен припадък.
— Ставай, глупаво момиче. Тя изобщо не е такава — скара ѝ се Джо.
— Точно такава е. Само да видиш косата ѝ. Подстригала я е.
— Видях косата ѝ. Готови ли сме?
— Само толкова ли видя от нея? — попита Кати и му се усмихна закачливо от пода.
Джо примигна към сестра си.
— Моля?
Кати вдигна рамене.
— Просто се чудех — обясни и скочи на крака. — Мод каза, че няма търпение да замине за Китай. Искала да е далече от някакъв дявол със сини очи. Не спомена имена. Чудех се дали знаеш кой е.
Тя погледна Джо от упор.
— Не знам — отговори безцеремонно той и посегна към палтото си. — Хайде, да вървим.
— Добре. Радвам се — отсече Кати и спря брат си, за да му нагласи вратовръзката. — Защото за теб имам на ум друга. Тя ще присъства на сватбата на Джими. Хубаво момиче от Степни…
Джо стисна сестра си за брадичката.
— Престани. Незабавно — нареди ѝ строго. — Не си търся съпруга. Женен съм за работата си и така ми харесва. Ясно ли е?
— Добре, добре — тросна се Кати и бутна ръката му настрана. — Ще си мълча.
— Много се съмнявам — отбеляза Джими.
— Само засега. Хайде, побързайте. Искам да видя магазина. Времето е пари, а вие губите и от двете. — Тя закрачи навън от офиса на Джо и запя първия куплет на „Църковните камбани“.
Джо погледна към Джими. Джими погледна към Джо. Той вдигна рамене.
— Твоя беше идеята да ѝ повериш ръководството на водещия ни магазин. Успех.
Глава 64
Ник лежеше в леглото и наблюдаваше струящите през прозореца лунни лъчи. Развълнуван, неспособен да заспи, той имаше усещането, че върху гърдите му са се стоварили десет тона. Изпитваше затруднение да диша. Струваше му толкова усилия да поеме въздух и после да го изтласка навън. Това го уморяваше неописуемо.
Претъркаля се и се опря на възглавниците си в опит да облекчи напрежението в белите си дробове. Не се получи. Вместо това през гръдния му кош премина парализираща болка и се спусна по лявата му ръка, с което я направи безчувствена.
Ник знаеше, че умира, и се боеше.
Всичко, което обичаше искрено, се намираше на този свят — Фиона, семейството ѝ, приятелите ѝ. Картини и музика. Изстудено шампанско. Бели рози. Кой да знае какво го очакваше на онзи свят? Дали изобщо имаше такъв? Строг Господ, който със сигурност нямаше да го одобри. Сдухани ангели като онези, които рисуваше Джото. Благочестиви светци. Множество набожни старци, които се носят наоколо върху облаци. Такова място не беше за него и той не желаеше да попада там.
Нов пристъп го стегна в хватката си. Той изстена леко. Заболяването го измъчваше. Пожела си да намери облекчение от него и въпреки това беше ужасен от мисълта да се предаде. Помъчи се да поеме въздух, да изтърпи тежестта в гърдите си, да накара едва мъждукащия пламък на живота да продължи да гори.
Болката отслабна леко и в главата му изникна утешаващ образ — този на старата му любов. Зърването на Хенри го облекчи. Може би там, накъдето се беше запътил, щеше да го очаква Хенри. И може да не беше чак толкова ужасно, колкото си го представяше. Може би беше някое прекрасно място. Слънчева италианска вила, където би могъл да срещне Леонардо и да го попита коя е била неговата Мона Лиза. Където би поделил бутилка вино с Микеланджело и би научил кой е неговия великолепен Давид. Или може да беше Париж, където би вечерял заедно с Винсент в някое кафене до Сена и за разнообразие Винсент нямаше да е вкиснат и недохранен, защото на небето всички купуваха картините му. Място, където юни никога не свършваше, беше топло и розите не спираха да цъфтят. Място, на което би могъл да живее щастливо с Хенри.