Облегна се на възглавниците, намерил мъничко покой, и вече не беше така уплашен. Но после го осени друга тревожеща мисъл. Ако си тръгнеше от този свят, за да бъде с Хенри, какво би се случило с Фиона?
Обърна глава и я погледна. Тя спеше на голямото кресло, което бе накарала Фостър да избута близо до леглото, с книга в скута си. През последните няколко нощи успяваше да я убеди да отиде да си легне някъде около полунощ, но тази вечер тя отказа да го остави. Седя будна, докато той ту потъваше в дрямка, ту се будеше, но накрая изтощението я пребори.
Как обичаше това лице с тази решителна брадичка, плътни устни и искрени сини очи. Можеше да е толкова властна, когато опираше до бизнеса ѝ, но към обичаните от нея беше мила, щедра и напълно предана. Предостави му толкова много радости. Той се усмихна при мисълта какви изненади криеше животът. Когато напусна Лондон, прокуден от баща си, беше напълно сам. Нямаше приятели или някого, когото да го е грижа за него. И после откри нея. Помнеше ясно вида ѝ на перона в Саутхамптън, докато събираше вещите му — разтревоженото ѝ лице, дрипавите дрехи и акцента ѝ. Никога не би допуснал, че някога ще се ожени за това кокни момиче, ще живеят в огромна къща в Ню Йорк и ще бъде щастлив и обичан.
Искаше толкова много за нея — успех и безопасност, но преди всичко желаеше тя да намери мъж, на когото да може да дари сърцето си безусловно. Някой, който да разбере какво представлява тя и да не се мъчи да я промени, някой като момчето, което беше обичала в Лондон. Този глупак беше изгубил истинско бижу в нейно лице.
Но щеше ли да се случи, зачуди се тревожно.
И после отново зърна Хенри. Отдалечаваше се от него, вървеше към красива каменна къща, разположена насред поле, покрито с лавандула. Носеше стара синя работна престилка; ръцете му бяха покрити с боя. Обърна се и му махна да го последва и внезапно Ник вдъхна сладостния летен въздух и почувства слънчевите лъчи върху лицето си. Отиваше в Арл, ето къде. В къщата им в Южна Франция. Разбира се! Нима Хенри не беше повтарял непрестанно, че трябва да живеят там?
— Не мога — прошепна през сълзи. — Не мога да я оставя.
В окъпаната от лунна светлина спалня той надигна глава, като че заслушан в далечен глас. Кимна, а после се обърна към спящата Фиона.
— Ще се справиш, Фий — прошепна. — Знам, че ще се справиш.
Фиона отвори рязко очи.
— Какво не е наред, Ник? Добре ли си? Нужен ли ти е доктор Екхард?
— Добре съм.
Тя примигна уморено към него.
— Какво има тогава?
— Само исках да ти кажа, че те обичам.
Тя се усмихна облекчено.
— О, Никълъс, и аз те обичам — промълви и го погали по бузата.
— Сега заспивай. Нужен ти е сън.
— Добре — съгласи се той с ясното съзнание, че това няма да се случи, но затвори очи, за да я зарадва.
Фиона се облегна в креслото си и взе книгата в ръце. Само след минути беше потънала отново в сън.
Сега Ник се чувстваше лек и безтегловен като нощния въздух. Имаше изключително странна фантазия как той е въздухът, и нощта, и зеленината под прозореца. Почувства една последна мъчителна болка, а после отслабналата и подпухнала артерия в основата на сърцето му се пръсна и изпълни гръдния му кош с кръв. Дишайки плитко и учестено, той затвори очи. Болката изчезна. По устните му се прокрадна усмивка.
Изтекоха няколко секунди, а после Никълъс Соумс въздъхна тихо. Голямото му и щедро сърце потрепна и спря да бие.
Глава 65
В зеления и притихнал гробищен парк към намиращата се на Бродуей и Сто петдесет и пета улица „Тринити Чърч“ преподобният Уолтър Робинс предаде тялото на Ник на земята и душата му на Бог.
Фиона стоеше до гроба по същия начин, както беше седяла в църквата, вперила поглед право напред, с безизразно лице, напълно неангажирана към службата. Изричаното от свещеника беше просто бърборене, молитвеникът и кръстът — просто реквизит. Ник беше мъртъв и нищо казано не можеше да ѝ даде утеха.