— … нашият брат Никълъс вече е в Рая, почива си в обятията на Авраам. Той сега е със Спасителя Иисус Христос и му е обещан вечен живот…
На Фиона ѝ се прииска да разполагаше с неговата самодоволна убеденост. Откъде, по дяволите, знаеше къде е Ник? Пожела си да можеше да сложи точка на това престорено познание и авторитет от страна на свещеника и на комедийното поведение и престорена смиреност от страна на скърбящите. Огледа хората, всички в траурно облекло. Черни рокли и костюми; черни ръкавици; лъскави черни игли за вратовръзки и брошки. Подсмърчане тук, бързо потисната въздишка там. Фини носни кърпички, притиснати към влажни очи. Нямаше шумни или непристойни прояви.
На Фиона ѝ се щеше да е шумна и да се държи непристойно; искаше да вие. Искаше да избута капака на ковчега на Ник, да го измъкне навън, да му позволи да зърне небето, облаците и свежите зелени листенца за последен път, преди гробарят да го зарови във влажната земя. Искаше да го притисне здраво към себе си, да го целуне по бузата и да го попита има ли представа колко щастлива я правеше и колко много го обичаше. Искаше печалните ѝ стонове да се понесат към небесата и да вие като животно, но не можеше.
Това не беше оплакване в Уайтчапъл, а светско погребение в Ню Йорк и присъстваха много хора. Хора от музея. Художници, представлявани от Ник. Нейни собствени колеги и клиенти от бизнеса ѝ с чай. Много от нейните подчинени. Шийми. Чичо ѝ Майкъл и леля ѝ Мери. Иън, който вече беше възрастен и беше станал банкер. Десетгодишната Нел. Шестгодишните близнаци Шон и Пат. Бебето Джени, сгушено в прегръдките на Мери. Алек, все още изпълнен с живот, макар и на седемдесет и пет. Фиона беше наясно, че трябва да се владее заради всички тях, да пази емоциите си скрити в себе си в малък стегнат възел. Стоеше напълно неподвижно с длани, стиснати в юмруци от двете страни на тялото ѝ, сама със своята тъга и гняв, копнееща преподобният да млъкне най-накрая. Да спре с нелепите си изказвания, да затвори молитвеника си и да признае, че няма никаква представа къде се намира Ник. И докато е на темата, би могъл да потвърди, че той също намира общото ниво на некомпетентност на Бог за напълно неприемливо.
Фиона реши отдавна, още когато изгуби семейството си и едва не се прости с живота си, че Бог не беше много повече от отсъстващ хазаин. Небрежен, незаинтересован, зает с нещо друго. Оттогава не се случи нищо, което да я накара да преосмисли заключенията си. Беше ѝ трудно да повярва в някакво свръхсъздание, което допуска майка ѝ и баща ѝ да загинат по такъв жесток начин, докато оставя убийците да живеят спокойно. Често беше чувала свещеници и преподобни да отвръщат, озадачени от трудния въпрос:
— Неведоми са пътищата Божии.
Като че това обясняваше всичко. Но не беше така. В действителност го караше да изглежда като посредствен фокусник, илюзионист, мошеник.
— … Никога не подлагайте на съмнение, че Бог ни дава сили да се справим със скръбта… — продължаваше преподобният.
Фиона го огледа по-внимателно. Беше почти момче. Русокос, с розови бузи и закръглен. Може би двайсет и две годишен. Вероятно току-що напуснал Богословския факултет. Без съмнение, скъп като зеницата на окото за майка си. Расото му беше ново и с отлично качество. Хвърли поглед към краката му. Семейни пари, каза си. Ръчно изработените обувки не бяха купени със заплатата на млад свещеник. Носеше дебела златна халка, която все още беше лъскава. Отскоро венчан. Вероятно на път беше и бебе.
Какво можеш да ми кажеш ти за скръбта, преподобни, почуди се, докато разглеждаше благото му и печално лице. Тя самата я познаваше отлично и знаеше, че няма как да понесеш непоносимото. Най-доброто, което можеш да сториш, е да го преживееш някак.
Наблюдаваше как ковчегът на Ник биваше спускан в земята. Преподобният поръси пръст, като напомни на всички присъстващи, че са дошли от прах и в прах ще се превърнат. И после всичко свърши. Хората започнаха да се отдалечават от гроба. Фиона остана на място. Щеше да има обяд в дома на Майкъл. Как щеше да го понесе, за бога? Почувства нечия силна ръка да обгръща раменете ѝ. Беше на Шийми. Целуна върха на главата ѝ. Вече можеше да го прави. На петнайсет беше с пет сантиметра по-висок от нея и представляваше копие на брат им Чарли. Беше по-висок от него на тази възраст и не така мускулест, освен това беше истински млад американски джентълмен, а не арогантен хлапак от Източен Лондон, но дяволитият поглед в зелените му очи и неизменната усмивка, доброто сърце и мъжкарският нрав бяха съвсем същите като на по-големия му брат.