Сега Чарли би бил на двайсет и шест, помисли си. Зрял мъж. Почуди се как би се развил нелекият му живот в Лондон, ако му бяха позволили да го изживее, също както се чудеше какво щеше да излезе от Шийми при неговото обучение в частни училища, летни пешеходни походи, зимни ски-ваканции и толкова много други привилегии и възможности.
В продължение на години хранеше надежди, че след като завърши, Шийми ще се върне в града, за да дели с нея къщата и бизнеса ѝ. Но докато той растеше, тя започна да има съмнения. Момчето имаше неудържим копнеж към живота на открито. Прекарваше ваканциите в излети или гребане в планините Катскил или Адирондак и умираше да проучи Скалистите планини и Големия каньон. Нищо не го вълнуваше така, както откриването на ново растение, насекомо или животно. Оценките му отговаряха на тези му страсти — беше първенец в класа по естествени науки, математика, география и история и на опашката по английски, латински и френски.
— Това момче има душа на пътешественик — повтаряше често Майкъл. — Същият е като баща ви, преди да срещне майка ви. Със сигурност няма да го убедиш да се спре на едно място и да продава чай. Ще отпътува за непознати земи.
Фиона знаеше, че чичо ѝ е прав. Шийми щеше да обикаля по света. Завещаното от Ник, плюс фонда, който учреди на негово име, щяха да му дадат тази възможност. Щеше да ѝ пише от Кайро, Калкута и Катманду и да се отбива при нея между приключенията си, но нямаше да вземе участие в търговията с чай, нито да живее на Пето Авеню. Тя щеше да остарее в своята голяма и красива къща съвсем сама.
— Хайде, Фий — прошепна Шийми и стисна леко ръката ѝ. — Време е да си вървим.
Тя облегна глава на рамото му и се остави да бъде отведена. Той се прибра у дома от училището си в Гротън два дни по-рано заради погребението и тя се радваше. Присъствието му я утешаваше по начин, по който никой друг не можеше да го стори. Заедно преминаха през най-лошото, прекосиха океана, сложиха началото на нов живот и връзката помежду им беше силна. Фиона осъзнаваше колко много щеше да се нуждае от него в предстоящите дни. След трагедията на смъртта и суматохата около погребението — именно тогава започваше трудната част. Когато останеш сам със скръбта си. Шийми винаги знаеше точно какво да ѝ каже, когато беше най-отпаднала духом, винаги усещаше кога изпитва потребността да почувства топлината на неговите ръце върху своите.
Теди Сисънс и жена му приближиха и я увериха, че може да разчита на тях за всичко, което ѝ потрябва. Последваха ги други хора със сходни думи. Хора, които ѝ мислеха доброто и я обичаха и които тя също обичаше. И въпреки това в момента не можеше да понесе близостта им. Изтърпя всичко, кимаше, благодареше, направи опит да се усмихне и почувства истинско облекчение, когато я оставиха и тръгнаха към файтоните си.
— Тази вечер оставате при нас, Фиона. Ти и Шийми — заговори Майкъл зад гърба ѝ.
Фиона се обърна. Семейството ѝ се беше събрало, готово да поеме към дома си.
Тя поклати глава.
— Не мога, чичо Майкъл. Аз…
— Не спори, Фиона — намеси се Мери. — Тази битка няма да я спечелиш. Имаме предостатъчно място и няма да ви оставим сами в тази огромна къща.
Тя успя да се усмихне.
— Благодаря — промълви и прегърна леля си.
— Ще посадя бяла роза до плочата, пълзяща. На Ник би му харесало — заяви Алек. Брадичката му потрепна. Обърна се и обърса очи. — По-добре да кажа на гробарите да не обръщат почвата на това място — добави и се отдалечи от гроба.
— Шийми, Иън, вървете с него — помоли Мери. — Вече не вижда така добре, както някога. Боя се да не се спъне.
Иън изтича след дядо си, последван от Шийми. Мери поведе потомството си към семейния файтон. Майкъл каза, че ще се присъедини към тях след минута.
— Как си, момиче? — обърна се към Фиона, когато останаха сами.
— Добре — отвърна тя. — Наистина.
Погледна към чичо си и видя, че не ѝ вярва.
— Той ми липсва, чичо Майкъл. Толкова много ми липсва.
— Знам, че ти липсва. Липсва на всички ни. — Взе ръката ѝ и я задържа, смутен от емоциите си. — Всичко ще бъде наред, Фиона, ще видиш. Само тялото го няма. Само тялото. Част от човека не отива в земята, тя остава у теб завинаги.
Фиона целуна чичо си по бузата. Оценяваше милите му думи и така ѝ се искаше да вярва в тях. Не чувстваше Ник у себе си. Всичко, което успяваше да почувства, бе необятна и причиняваща болка празнота.
— Време е да потегляме — добави Майкъл. — Искаш ли да се качиш при нас?
— Не, трябват ми няколко минути да дойда на себе си. Ще дойда сама. Ще вземете ли Шийми?